Tip:
Highlight text to annotate it
X
Ако животът ви бе книга,
на която вие самите бяхте автор,
как щяхте да разгънете сюжета й?
Това бе въпросът, който завинаги промени живота ми.
Отраствайки в горещата пустиня на Лас Вегас,
всичко, което исках, беше свобода.
Мечтаех да пътувам по света,
да живея на място, където вали сняг,
и си представях всички истории,
които един ден щях да разкажа.
Когато станах на деветнадесет,
ден след като завърших гимназия,
се преместих на място, където валеше сняг,
и започнах работа като масажист.
Единственото, с което си служех, бяха ръцете ми
и масажната ми кушетка;
а с тях можех да бъда навсякъде.
За пръв път в живота си
се чувствах свободна, независима
и управляваща напълно своя живот.
Докато не настъпи пълен обрат в него.
Един ден се прибрах от работа по-рано,
мислейки, че съм хванала грип.
След по-малко от двадесет и четири часа
бях в болницата
на системи
с по-малко от 2% шанс за оцеляване.
Няколко дни по-късно,
докато бях в кома,
докторите ми поставиха диагноза:
бактериален менингит –
предотвратима чрез ваксинация кръвна инфекция.
За два месеца и половина
изгубих далака си, бъбреците си,
слуха на лявото ухо
и двата крака от коляното надолу.
Когато родителите ми ме изведоха от болницата в инвалидна количка,
се чувствах сякаш бях сглобена от различни части –
като парцалена кукла.
Мислех си, че най-лошото вече е минало,
докато няколко седмици по-късно не видях новите ми крака
за пръв път.
Прасците ми бяха тромави късове метал,
глезените ми – тръби, притегнати с болтове,
а стъпалото ми – направено от жълт гумен материал,
с изпъкнала гумена лента, приличаща на вена,
която свързваше палеца с глезена.
Не знаех какво да очаквам,
но определено не беше това.
С майка ми до мен
и със сълзи, стичащи се по лицата и на двете ни,
нахлузих тромавите крака
и се изправих.
Беше толкова болезнено и ограничаващо,
че единственото, за което мислих бе:
как бих могла да обикалям света
с тези неща?
Как щях да живея живота,
изпълнен с приключения и истории,
живота, който винаги съм искала?
Как щях да карам сноуборд отново?
Същият този ден се прибрах вкъщи и се домъкнах до леглото –
и ето как изглеждаше животът ми
през следващите няколко месеца.
В сън, бягайки от реалността,
с краката ми, подпрени до мен.
Бях напълно съсипана физически и психически.
Но знаех, че за да продължа напред,
трябваше да се отърва от старата Ейми
и да се науча да приемам новата Ейми.
И тогава ме озари идеята,
че вече не се налагаше да съм 165 см.
Можех да бъда токова висока, колкото си исках!
(Смях) (Аплодисменти)
Или толкова ниска, в зависимост от човека, с когото излизах на среща.
(Смях)
И ако някога отново реша да карам сноуборд,
краката ми няма да измръзнат.
(Смях)
И най-хубавото, помислих си тогава,
можех да променям размера на ходилата си, за да ми стават
всички обувки, които са на разпродажба. (Смях)
Така и направих!
Така че, имаше и ползи.
В този момент си зададох
този животоопределящ въпрос:
ако животът ми бе книга,
на която аз самата бях автор,
как щях да разгъна сюжета й?
И започнах да мечтая.
Мечтаех така, както като бях малко момиченце
и си се представях
как ходя грациозно,
как помагам на хората, които срещам по пътя,
и как отново карам сноуборд.
И не само се виждах,
строейки кули от прах;
усещах го с цялото си същество.
Усещах вятъра в лицето си
и ритъма на биещото ми сърце
сякаш се случваше в този момент.
Именно тогава започнах нова глава от живота си.
Четири месеца по-късно се върнах към сноуборда,
макар че нещата не се развиваха както се очакваше:
коленете и глезените ми не се сгъваха
и в един момент стресирах всички скиори на лифта...
(Смях) когато паднах, а краката ми,
които все още бяха закрепени за сноуборда –
(Смях)
изхвърчаха надолу по склона...
докато аз все още бях на върха.
(Смях) Бях толкова потресена,
точно толкова колкото бяха и всички останали, и бях толкова обезкуражена,
но знаех, че ако намеря подходящия чифт крака,
ще мога пак да карам.
В този момент научих, че границите на възможностите ни
и препятствията пред нас могат да доведат само до две неща:
първо, да ни възпрат изцяло
или второ, да ни накарат да сме изобретателни.
Проведох едногодишно проучване и въпреки това не успявах да открия
какъв вид крака да използвам,
не можех да намеря никакви източници, които да ми помогнат.
Затова реших да си направя чифт сама.
Заедно с човека, които направи краката, сглобихме произволни части
и направихме чифт крака, с които да мога да карам сноуборд.
Както виждате,
ръждясали болтчета, гума, дърво и искрящо розово тиксо.
И, да, мога да сменям цвета на педикюра си.
Тези крака
заедно с най-страхотния подарък, който можех да получа за 21-вия си рожден ден –
нов бъбрек от баща ми –
ми помогнаха отново да следвам мечтите си.
Започнах да карам сноуборд,
върнах се на работа, а след това и на училище.
През 2005 г. станах съосновател на организация с нестопанска цел,
предоставяща възможността на млади хора с физически увреждания
да се занимават активно със спорт.
Чрез нея имах възможност да замина за Южна Африка,
където помогнах при снабдяването на хиляди деца с обувки,
за да могат да ходят на училище.
Миналия февруари
спечелих последователно два златни медала на Световната купа –
(Аплодисменти)
което ми спечели титлата
на най-високо класиралият се пара-сноубордист при жените
в света.
Преди 11 години загубих краката си
и нямах идея какво да очаквам.
Но, ако ме попитате днес
дали бих искала да променя положението си,
ще ви отвърна: "Не".
Защото краката ми не ме направиха неспособна;
напротив – направиха ме по-способна.
Принудиха ме да разчитам на въображението си
и да повярвам във възможностите.
Затова вярвам,
че въображението ни може да бъде използвано като инструмент,
с който да превъзмогваме границите на възможностите си,
защото в съзнанието ни ние сме способни на всичко
и можем да бъдем каквито си поискаме.
Вярата в тези мечти
и изправянето лице в лице със страховете ни
ни позволява да живеем живот
отвъд нашите граници.
И, въпреки че днешната тема е иновации без граници,
трябва да ви кажа, че в живота ми
иновациите станаха реалност
именно в следствие на границите ми.
Научих се, че границите са не само там, където свършва реалността,
но и там, където започват
въображението и приказното.
Мисълта, с която бих искала да ви предизвикам днес
е, че вместо да гледаме на предизвикателствата и ограниченията ни
като на нещо отрицателно или лошо,
можем да започнем на гледаме на тях като на благословия,
великолепни дарове, които могат да бъдат използвани да разпалят въображението ни
и да ни помогнат да достигнем висоти, които никога не сме и подозирали, че можем.
Не става дума за разрушаване на границите,
а за това да се оттласнем от тях
и да осъзнаем до какви невероятни места
могат да ни отведат.
Благодаря ви. (Аплодисменти)