Tip:
Highlight text to annotate it
X
Разрешава се и се окуражава пълното или частично възпроизвеждане, копиране, модифициране, 2 00:00:07,890 --> 00:00:13,980 дублаж и/или дистрибуция, както и публичните прожекции на това произведение за нетърговски цели.
Този филм е резюме на едно постоянно извършващо се проучване, което по никакъв начин не трябва да се счита за окончателно
Хората, които са включени във филма, представят един спектър от мнения и идеи,
тяхното участие не означава непременно, че са съгласни с цялото съдържание на филма.
С подкрепата на 704 ко-продуценти
На всички деца и младежи, които искат да растат свободни.
Винаги си припомням един час по философия, в който учителят ни разказа следната история...
В една пещера се намирали група хора, затворници по рождение
завързани с вериги така, че можели да гледат само към дъното на пещерата
Съссветлината на огъня и фигури, задвижвани от други хора, проектирали на тази стена сенки с различна форма
За затворницита сенките били единствената връзка с външния свят...
Тези сенки били техният свят, тяхната реалност...
Един от затворниците бил освободен и му позволили да види реалността извън пещерата.
Колко ли време му е отнело да свикне с външния свят след като цял живот е бил затворник?
Възможно е неговата реакция да е била дълбок страх от реалността...
Можел ли е да разбере какво е дърво, море, слънце?
Да приемем, че този човек може да види реалността такава, каквато е
и да разбере каква измама е била пещерата...
Учителят ни обясни накратко интерпретациите на този мит
във връзка с познанието, илюзията, реалността и как е възможно
да сме в една пещера, която на свой ред също да е в друга пещера...
Но не остава съмнение за нуждата на този свободен човек,
да се върне и да сподели със света това, което е видял...
"Образованието забранено"
- Добре, и така със своя единадесети тезис, той стига до идеята, че
философът не само трябва да разбере реалността, но трябва да успее и да я трансформира.
Средства за комуникация, хиляди книги, толкова политически речи,
международни организации, експерти, философи, страници в интернет.
Всички са на едно мнение за важността на образованието.
Инвестира се в обучения, по-хубави сгради, изследвания,
купуват се книги, компютри, дигитални учебни дъски.
Водят се курсове, повишават се заплатите, намаляват се заплатите,имитират се чуждестранни модели.
Всичко, за да се подобри образованието.
Това не пречи да има толкова училища, колкото и социални реалности.
Маргинални училища, за бедните, временни училища (за деца, които са на улицата)
училища за работници, за специалисти, училища за средната класа
държавни и частни училища,
училища за богатите, училища на елита.
Голяма част претендиратда приемат и обучават колкото е възможно повече ученици,
Много други се концентрират към формирането на работници от различни йерархични нива
и само една малка част от тях се посвещават на пълното разгръщане на способностите.
Независимо от разликите помежду им, всички работят и се стремят към един общ идеал за училище...
До каква степен това идеално училище ни помага да се развиваме индивидуално и колективно?
Дали тази образователна парадигма реално се стреми хората да имат добро качество на живот
и да работят за доброто на своята общност?
Има ли друг вид училище, който постига това? Има ли въобще образование, замислено с тези идеали?
Това ни кара да отворим вратите на един свят, скрит за повечето от нас...
Този филм е част от един процес, който вероятно няма да има край,
един въпрос, който сигурно няма отговор,
едно търсене на това каква е природата на ученето и образованието
какви грешки правим,
и основно какви идеи биха могли да ни послужат, за да продължаваме да търсим,
да продължаваме да се учим...
- Добре, предполагам, че това, което Алисия иска, това, което директорката иска е
просто да сме на едно мнение, да постигнем съгласие какво точно ще се каже,
това е мероприятие на училището и то трябва да знае какво ще бъде казано.
- Разбира се, разбира се.
- Хавиер, какво се разбираме?
-Просто предложих на децата като упражнение да напишат едно есе
в което да разкажат каква е равносметката от годините прекарани в училището и ето какво се получи.
- "Много малко от това, което се случва в нашето училище е наистина важно."
"Учат ни да се дистанцираме един от друг и да се състезаваме"
"Родителите и учителите не ни чуват"
"Заради всичко това казваме СТИГА"
"Образованието е забранено"
"Ако искаш резултатът да бъде различен, не прави винаги едно и също" Алберт Айнщайн
След тези 12 години ученикът не се научава да чете с разбиране,
не научава математическите действия, не научава... всъщност, научава много малко...
Какво е това, което води ученика до провал в училището?
Стига се до заключението, че не е ученикът този, който се проваля,
а самата система е зле построена.
Проблемът е, че актуалните образователни реформи, на мода по много места,са неправилно насочени.
Те представляват козметична корекция на това, което ние смятаме, че трябва да се подобри в училището.
проблемът се съдържа в начина, по който е замислена самата парадигма на училището,
това е проблем на основнатаобразователна концепция.
Училищата и колежите в Южна Америка не са нищо повече от места за отегчение и скука.
И аз винаги приканвам да минем през училищата,
за да видим една карикатура, която трябва да бъде прекратена...
и ето го учителят пред черната дъска, диктува урока,
насред 21-ви век, това няма смисъл.
Това е един статичен урок, урок в който няма движение.
урок, която казва само думи.
Аз съм възрастният, аз съм този, който ще ви даде тази информация.
Това трябва да го научите така, както ви го давам.
Защото е така!
Вие сте децата, които трябва да си мълчат и да се подчиняват.
Тишина.
Мълчи,никога нищо не знаеш.
С други думи учителите не търсят друг тип развитие, освен академично.
Много са концентрирани в самото съдържание на предметите.
Който не се научи да чете, да пише и да смята, той не е образован.
Защото работата се фокусира единствено върху някои способности,в някои области.
Познанието днес е разделено на части, защото и виждането е частично.
Ние казваме, че в конвенционалните училища ученето има превантивен характер.
"Господин учителю, за какво служи това?" и учителят отговаря:"А, някой ден може да имате нужда от него".
Обаче виждаме, че този вид познание не е трайно с течение на времето.
В днешно време парадигмите се променят много бързо.
Знанието се променя постоянно.
А се оказва, че образователните системи не са се променили
толкова бързо, колкото останалата част от обществото.
Точно тук е основният проблем.
В обикновените училища и учебни центрове ни казват, че
целта е нещо, което може да бъде измерено в количество и наблюдавано.
Тогава започнахме да търсим способ който да ни помогне да измерим целите.
Това се казва квалификации. Една шестица (по българската система), едно весело или едно тъжно личице...
Но логиката винаги ще е една и съща- да се сравнява.
Да се сравняват децата, техните познания,
според стандартизирана система, която измерва какво?
Ако всеки човек е уникален, единствен и неповторим,
Тя се опитва числово да определи дори качеството на неговата личност.
И така например се създава конфликт на когнитивно ниво "Да видим кой пръв ще направи...."
По този начин едни са победители, а другите са губещи.
Всеки път, когато има губещи, има някой, който се чувства зле, това е очевидно.
Децата са стимулирани много да се състезават помежду си.
Най-добрите ученици получават похвали, награди.
На децата, на които не им върви на изпитите, се прави забележка,
а в много случаи просто не се вземат под внимание.
Целият свят говори за мир, но никой не ни образова на мир.
Хората обучават на съперничество, а съперничеството е в основата на всяка война.
На теория всички закони на образованието ни говорят за цели свързани с дълбоко човешко развитие,
човешки ценности, сътрудничество, общност, солидарност, равенство,
свобода, мир, щастие и са пълни с хубави думи.
В действителност базовата структура на системата стимулира точно обратните ценности.
съревнованието, индивидуализма, дискриминацията, условността, емоционалното насилие, материализма.
Всяка идея, която се съдържа в теорията на образованиетоне е съвместима с това, което структурата поддържа.
Да видим, имайки предвид, че се говори за принципи и стойности,
те се обсъждат като учебно съдържание.
Ако аз се базирам на една фрагментарна парадигма, в която ме интересува да преподавам история,
Аз ще проверя доколко ученикът е запознат с историята, след което
Ще му преподавам история и ще го карам да чете учебника по история.
И за мен работата с този ученик е приключила, по отношение на него, друго не ме интересува,
дали той има някакви проблеми или не, дали идва от добро семейство или не, дали има пари или не.
За традиционния учител най-лесното е да продължава да правитова, което е правил през всичките изминали години.
Искате да си останете посредствени за цял живот ли?
или това, което е научил по традиция.
Вече не сте дечица от втори клас.
И така преподаването се превръща просто в един процес на символично възпроизвеждане.
Не искам и муха да бръмне.
В Аржентина огромната част от децата в този момент казват:
"Колко ужасно! Днес е понеделник и трябва отново да ходя в това училище!"
Но това дори не е най-лошото, огромната част от учителитеказват същото.
Аз мисля, че настоящите учители, са деца на същата система.
Не че учителят се е родил или е искал да стане, добър или лош учител.
Това е, което държавата му позволява.
Стига, сега ще останете без междучасие.
А не, не ми излизай с проблемите, които имаш у дома си.
Как да възпитавам тези деца по отношение на емоциите,ако в моето обучение като преподавател
никога не се каза и дума за емоциите?
"Ако продължавате да говорите, ще ви разделя!"
Не искам да ходя на училище, за да си губя времето, не искам да ходя, за да изживявам неприятни моменти.
В този момент децата на 8 години прекарват в училище повече часове, отколкото студентите в университета.
В това няма никакъв смисъл, няма толкова много неща, които да се учат в училище.
Тогава училището дори не е място за обучение.
Това е една голяма ясла или както аз го наричам, един голям паркинг за деца.
Мисля, че това са затвори. Мисля, че е някакъв ужас. Да мислиш, че трябва да затвориш децата,
че трябва да имаш пазачи, които да ги пазят да не избягат.
И после всеки път да правиш училището още по-затворено,всеки път стените да са още по-високи.
Стените могат да бъдат тухлени или от дървета, но пак са стени, които изолират, разделят.
Искам училището да бъде за детето място за личностно израстване
а не място, където го тренират за някакво бъдещо средно училище
и после за университет, и после за работата
и после... за къде?
Само че е много по-лесно да кажеш: "Сега мълчете,
сега отворете тетрадките,
сега вземете червения молив.... "
Това е дресировка на кучета,
това не е образование.
- Да, мм... всъщност децата ми казват, че смятат да прочетат този текст на завършването.
Това е чернова.
- Хаха, не е чернова и не- ще го прочетем така, както е.
- Не, не, Мартин, тук има много обидни думи.
Не можем да се оставим да ни нападате така произволно.
- Ами ако се чувствате нападнати, значиима причина. - Добре, спри за малко.
Алисия, единственото, което ние сме направили е, че изпълнихмеедна задача, която ни даде учителят.
-Алисия, за това и аз казвам, че е чернова. Децата ще смекчат текста.
- Няма да го смекчим. Ще го прочетем така, както е ... - Мартин!
- Няма да го смекчим. - Не!
-Мартин, това така, както е, показва липса на уважение.
-Извинете, забравих, че да кажеш това, което мислиш показва липса на уважение.
"Нашият проблем в разбирането на задължителното училищно образование се корени в един неудобен факт:
вредата, която се нанася от човешка гледна точка
е нещо добро от гледна точка на системата." Джон Тейлър Гато
Това почти не се знае, но образованието
като публично, безплатно и задължително
е било измислено в някакъв момент от историята.
Преди това не е съществувало.
Образованието в античността е било много различно от това, което днес разбираме под образование.
В древна Атина например не е имало училища, първите академии на Платон
са представлявали място за размисъл, разговори и свободно експериментиране.
Задължителното обучение е било за робите.
От друга страна, образованието в Спарта е приличало повече на военно обучение.
Държавата се е отървавала от тези, които не са достигали очакваното ниво.
Имало задължителни уроци,строги наказания, моделиране на поведението чрез болка и страдание.
В Средновековието образованието е било в ръцете на католическата църквапоне що се отнася до западния християнски свят.
И съвсем неотдавна, през 18-ти век, в една историческа епоха,която се нарича Просветен Абсолютизъм,
сигурно сте чували за него в училище, се създава концепцията за образованието
като публично, безплатно и задължително.
Училището такова, каквото го познаваме днес е създаденов края на 18-ти и началото на 19-ти век в Прусия.
С цел да се избегнат революциите, които се случват във Франция,
монарсите включили някои от принципите на Просвещението,за да задоволят народа,
но поддържайки абсолютисткия режим.
Пруското училище се основавало на силно разделение на класи и касти.
Неговата структура, наследена от Спартанския модел, стимулирала дисциплината, подчинението и авторитарния режим.
Какво са целили тези монарси от Просвещението?
Един кротък и послушен народ,
който да бъде подготвен за войните,водени по това време между всички нации,
които се възраждали.
Например Екатерина Велика от Русия
повикала френските енциклопедисти да направят точно това.
Дидро, един от най-известните, е бил там, за да изгради
този пакет, нали? Създател, не на граждани, а по-скоро
на послушни поданици на тези държави.
Новините за този успешен образователен модел бързо се разпространили,
и след няколко години просветители от Америка и Европа вече посещавали Прусия, за да се обучават.
В течение на времето моделът се разпространил на световно ниво.
Много страни са внесли модерното училище под предлог образованието да станедостъпно за всички,
размахвайки знамето на равенството, докато самата същност на системата
произхожда от деспотизма, със задача да продължи елитистките модели и разделението на класи.
Това е произходът на публичното образование.
Забележете, че Наполеон,
малко по-късно,
заклет враг на всички тези деспоти, е направил същото.
И го е казал буквално:
"Искам да създам
едно учителско ядро,
за да мога да управлявам представите на французите"
Разбирате ли? Той го казва ясно и това се прилага и до днес, независимо дали го знаемили не.
Училището се ражда в един позитивистки свят, в който властва индустриалната икономика,
поради което се търси постигането на най-големи измерими резултатис възможно най-малко усилия и инвестиции,
като се прилагат научни формули и общовалидни закони.
Училището е било идеалното решение за необходимостта от работници,
и именно индустриалните предприемачи от 19-ти век
са били тези, които финансирали задължителното образованиечрез своите фондации.
Къде да сложа децата на тези хора, за да могат те да работят?
Как да ги научим да четат,как да създадем интелигентни работници?
Образованието продължава да бъде същото:Един инструментза създаване на работници, необходими на системата
Един инструмент, необходим за да може културата да бъде винаги същата и винаги да се повтаря.
Което означава и запазване на настоящата структура на обществото.
Училището се допълва с изследвания върху контрола на поведението,
предложения за социални утопии и дори теории за расово превъзходство.
Не е изненадващо, че държавите, които първи са въвели пруската система или подобни на нея,
след няколко поколения ставатцентрове на ксенофобия и краен национализъм.
Моделът на индустриалното конвейерно производство бил перфектен за училището.
Обучението на едно дете можело да се сравни с производството на един продукт,
затова се изисквала серия от стъпки, изпълнени в специфична последователност
като децата се разделят според възрастта си в училищни класове
и във всеки един етап се работи върху определени елементи,
учебна програма, която да осигури успеха,замислен внимателно от някой експерт.
Да кажем, че учителят е този, който е натоварен да преподаваопределен учебен материал, който е на ред,
защото някой така го е определилза конкретната възраст.
Но обучението не се подготвя от биолози,
а най-интересното е, че в много случаи не се подготвя и от учители.
Подготвя се от административни служители,
хора, които не преподават.
В това верижно производство един човек отговаря за една малка част от процеса,
недостатъчно голяма, за да може той да разбере механизмав неговата цялост, нито да опознае хората в дълбочина.
По един учител за всяка година, за всеки предмет, на всеки 30-40 ученика.
Достига се ситуация, при която процесът в крайна сметкасе превръща в чисто механичен.
Образованието, каквото го виждаме днес, е административно.
Учениците идват, учителите преподават предмета,
учениците си отиват, учителите си отиват и на следващия ден цикълът се повтаря.
Държавният учител е чиновник.
На който държаватазаповядва: "Вие трябва да преподавате това, това и това, по този начин."
Защото всичко трябва да се повтори на прекалено много деца, от един учител,натоварен с прекалено много часове,
и остава много малко време за лично внимание към ученика.
Така че трябва да се управляват винаги като една група.
Защото очевидно, ако в клас имам 30 деца,
не мога да претендирам, че всичките 30 ще искат да правят едно и също нещо, по едно и също време.
Тази конвейерна система, която се ражда с Тейлоризма, е била прилагана не само в индустрията,
Но и в училището и в армията на различни страни от Запада.
Допреди няколко десетки години, в училището имаше елементи характерни за казарма или за приют,
дори почивката завършва с анонимен звънец,механичен, нечовешки,
който сигнализира на децата, че трябва да спрат играта и да застанат на определено място,
зад определен човек, да се подредят в редица, обикновено от най-малките към най-големите.
През последните векове сме построили нашите училища
във вид и по подобие на затворите и фабриките,
където най-важни са спазването на правилата, социалният контрол.
Училището е замислено като фабрика за граждани - послушни, ефикасни и добри консуматори,
където личността постепенно се превръща в номер, оценка и статистика.
Изискванията и натискът на системата в крайна сметка дехуманизират всички участници.
защото отиват много по-далеч от учителите, директорите иучилищните инспектори.
Учениците се разглеждат като хомогенна група,
с хомогенно съдържание, които трябва да постигат сходни резултати.
Всички трябва да знаем едно и също.
Въпреки че като възрастни не всички знаем едно и също,
въпреки че не всички работим едно и също.
В училищата всички трябва да искат да правят едно и същои да го правят еднакво добре.
Така че училището има много малко капацитет да отговорина индивидуалните нужди,
защото училището инструктира, това е един център за инструктиранеи това е всичко, което прави.
Този, който не научава, изостава. Това е реалността.
Това по някакъв начин означава, че образователната системае система за социалнаселекция:
Подбира определентип хора, които ще отидат в университет
и след това ще бъдат част от елита,
който управлява предприятията, системите за производство,икономиката, комуникацията и прочие
И друг тип хора,
за които училището не е достатъчно адекватно
които са предназначени за друг тип работа – по-"черна", защото няма да разполагат с дипломата да правят нещо друго.
Системата и държавите
не се интересуват от това,
те въобще не се интересуват от човешкото същество като личност,като индивид.
При тази ситуация, всяко образование, което търси друг резултат,трябва да бъде забранено.
Истината е, че есенцията на пруското училище е въплътена в самата структура на нашето училище.
Стандартизираните тестове, разделението по възраст, задължителните часове,
откъснатите от реалността предмети, системата на оценяване,
натискът върху учителите и децата, системата от награди и наказания, l
стриктните часове, затварянето и отделянето от общността, вертикалната структура.
Всичко това е все още част от училищата на 21-ви век.
Училището е затворено за външния свят.
Обяснявам заглавието на моята книга "От училищната карта към образователната територия"
То идва от този разказ на Борхес за картографа,
който започнал да прави карта на една територия
и се ентусиазирал да я направи възможно най-перфектна.
Накрая картата заместила територията.
И така в днешно време училището се е скрило, влязло е вътре в картата.
Какво се преподава там? Истини, които са на картата, не са на територията.
Училище не е синоним на образование. Училището може да бъде една стара карта на знанието.
Но образованието е тази територия, на която се реализира цялото учене.
Какво представлява доброто образование? Стремеж към това голяма част от децата да постигнат стандартите за качество?
Да получат инструментите и познанията, които не ги интересуват,
за да прескочат бариери, които други са сложили?
Нима целта на образованието не беше да се постигне добро качество на живот?
Да забравим за момент всичко, което знаем за образованието,
целия начин, по който възприемаме училището,
всичко, което са ни казали, че трябва да научим в животаи на което трябва да научим нашите деца.
Да започнем да изследваме всяко нещо,
да го разгледаме отново така, сякаш досега не сме го виждали.
Това включва всяко действие, всяко поведение, всеки навик.
Ако не правехме нещата така, както ги правим, само защото винаги така сме ги правили?
Как бихме ги направили днес?
- Нали? Това е като да разтърсиш глава и да си кажеш: добре,
да започнем от начало.
Да започнем от начало!
- Да видим, деца, трябва да разберете, че речта, която сте написали е нещо, което би могло да подразни много хора.
- Добре, нека е така, но ако това е, което чувстваме и сме го написали така,защо да не можем да го прочетем така?
- Това са нашите думи, това е, което мислим. Какъв е проблемът? - Поемаме отговорност за това, което пишем тук.
- Не, не, не, спри, спри! (дискусия)
- Спри, спри за малко, Мартин, защото те познавам.
Всичко те дразни в това училище, аз те дразня, учителите те дразнят. Познавам те добре.
- Не, вие не ме познавате.
- Напротив, познавам те. - Не, не ме познавате.
"Не следвайте мен, следвайте детето" Мария Монтесори
Ние не искаме преподаватели, искаме учители.
Това е лесно. Трудното е
да помогнеш да се реализира нормалното развитие на един човек.
Ако аз искам да постигна това, трябва да познавам същността на човешкото същество.
Какъв потенциал носи?
На каква възраст, какъв потенциал се разкрива?
Само че не се следва детето. Не се наблюдава детето.
Не се познава реално детето, всяко едно по отделно. Само се знае много на теория.
Това е все едно, че възрастният, който уж знае какво трябва да направи детето, в известна степен е сляп за реалността.
Може да се каже, че центърът на този вид образование е детето. (колеж Пачамама)
То наистина е замислено според това какви са нуждите на детето,
а не според това какви са нашите нужди като възрастни.
От раждането си децата притежават способността да създават,те са креативни, наблюдателни и любознателни.
И в училището може да се случат две неща:
да се подпомогне този процес и да се предлагат дейности,които да развият тези способности или да му се попречи.
Фактически можем да характеризираме човешкото същество като склонно да се учи.
Включително можем да кажем дори, ученето не е някакво изключително качество, а е естествено за човешкото същество.
Още повече- просто е невъзможно да не се учи.
Ти го виждаш. През цялото време то те пита: "А това защо е така? А онова защо е така?
Не е нужно някой да му вменява желанието да пита, за детето това желание е в неговата същност.
Достатъчно е, да има сетивни органи за да възприема. Не е ли така?
Достатъчно е, че има мозък за да мисли, размишлява, да си представя, създава, фантазира.
Но в училището се постига именно заглушаване на тези способности.
Така че, ако наблюдаваш, ще забележиш, че докато растат децата,
те губят своето любопитство и своето желание да учат.
Едно дете на 12 години,
трудно би взело да чете книга, след като излезе от училище,
минимален е броят на тези, които го правят.
Защо? Защото им е писнало, тотално им е писнало да им казват какво трябва да правят и какво не трябва да правят,
и са загубили цялото си любопитство към ученето.
Умът на детето притежава способности за учене качествено по-големи от тези на възрастния,
защото еестествено настроен да възприема това, което е около него.
Итака детето създава своя ум, създава себе си.
За кратко време то се научава да контролира тялото си,
може да комуникира на различни езици, да разбира законитена природата и характеристиките на своята култура.
Целият този сложен и приказен процес се случва по несъзнателен начин.
То се учи без големи усилия от своя страна.
От нещата, които учим в училище, включително когато научаваме много неща,
има много малко, от които се нуждаем в ежедневието си.
Възможно е училището да е удобно за някой, но аз не смятам, че е необходимо.
Мисля, че училището дори да е наистинамного удобно за обществото, можем да минем и без него.
Защото можем да живеем, без да познаваме логаритмите, но не можем да живеем без да знаем как да се отнасяме с другите хора,
или без да сме се научили да ходим, или без да умеем да използваме инструменти.
Всички тези неща децата ги научават чрез играта.
От раждането си децата притежават способността да изграждат сами себе си,
научавайки се от това, което срещат в околната си среда,
чрез играта и чрез изследването на света.
Децата попиват културата, те възприемат културата на своите родители,
и това се вижда включително в езика.
Намирайки се в човешкия културен контекст, сред цифрите, буквите и думите, те ги научават.
По същия начин се учат да ходят, защото има възрастни, които ходят.
Тоест, когато се ражда едно човешко същество,
неговата биологична същност не го прави човешко същество.
Необходимо е да се роди в човешко обкръжение.
Всичко, което ни обгражда, въздейства силно върху нашето учене.
Пространството, времето, поведението на нашето семейство,
емоциите, вкусовете, вярванията.
Всичко е част от средата, в която създаваме нашата същност.
Въпросът тогава е
Каква среда предлагаме на нашите деца, така че да се развият по определен начин като възрастни?
Защото детето влиза в една догматична среда.
"Седни тук", "Стой седнал в тази редица 6 или 7 часа" Какъв ужас!
Ако сме от едно семейство, в което мрежата от чувствено-емоционалнивръзки е слаба,нивата на агресия са много високи,
има насилие, тогава детето най-вероятно ще бъде много агресивно.
Не чезадължително ще стане агресивно, не казвам това, но говорим за това, че
в обкръжение на насилие, насилието лесно се възпроизвежда.
Детето ще отвърне с това, което получава.
Затова трябва да постигнем в класната стая отношения на любов, много по-дълбоки отношения с учениците.
Изследвания сочат, че в днешно време от децата на 5-годишна възраст, 98% биха могли да се считат за гении.
Те са любопитни, креативни и притежават способност да мислят по различни начини, да решават проблеми,
тоест имат отворен ум.
Проблемът е, че 15 години по-късно само 10% от тези деца запазват тези способности.
Искам да кажа, че в този смисъл, отвъд ограничените предели само на ума,
от гледна точка на света на нашетосъзнание, всички сме гении.
И реално това, на което учителят трябва да научи своите ученици,
е да могат да отворят вратите към своя ум, така че да достигнат до това знание,
и до товатворческо начало и до тази гениалност, която всички носим у себе си.
Ако погледнем великите мъже и жени на човечеството,
всички са били големи мечтатели, тоест всички са притежавали голямо въображение.
Като човешки същества ние сме резултат от хиляди годиниестествена адаптация и еволюция.
Носим у себе си такива характеристики, които са ни позволили да оцеляваме, да се променяме и да се развиваме.
От желанието да се храним, когато сме гладни до вътрешното любопитство на детето да изследва света.
Този потенциал чака да му позволим да се изяви.
При децата го виждаме в спонтанната игра,
при днешните младежи се случва чрез бунта и чрез нуждата да променят реалността.
Защо толкова настояваме да убием тяхната спонтанност и да накажем техния бунт
при все че именно тези характеристики показват техните вътрешни човешки нужди да се развиват?
Детето,особено в първите си години, притежава в себе си един учител,
който го стимулира да учи, да открива, да се движи,
който го стимулира да участва, да работи, да повтаря поведения,
да решава кога иска да спре да повтаря нещо, защото вече го е овладяло.
Наблюдавайки как действат децата, откриваме, че използват всички методи на опитния изследовател,
абсолютно същите. Разбира се нивото на сложност е различно, нали?
Но няма дете, което да не е систематично в своето наблюдение.
Няма дете, което да наблюдава и да не провежда експерименти.
Как да направим така, че да са по-креативни? Те вече са такива!
Единственото, което трябва да направим, е да им предложим възможностите, чрез които да могат да го изразят
по различни начини.
Ако продължат да го правят, утре те ще бъдат учени,
утре те ще бъдат артисти.
Трябва да ги оставим да бъдат такива.
- Стига, Мартин, няма нужда, какво печелиш от това?
-Те говорят по темата за оценките, например. Казват, че единственото, което ни интересува, е финалната оценка.
Че не ни интересува дали учат или не, дали нещо научават или не.
- Хайде, Мартин!
- Стига вече с това! Какво печеля? Писна ми. - Защо си толкова твърдоглав?
- И освен това, че ги караме по някакъв начин да се състезават един с друг, заради това.
- И вие ли така мислите?
- Вижте, мисля, че не е толкова невярно, толкова грешно.
Очевидно нещо в структурата на училището не ги кара да се чувстват добре.
- Виж, Хавиер, аз мисля, че това, което не ги кара да се чувстват добре, е самото общество.
И при обществото, в което живеем, най-доброто, което може да им се случи, е да идват в училище. Не мислиш ли така?
- Така е, но това тук е прекалено. - Да, това е ясно, но....
- Извинете! - Да
- Ето това тук е всичко, което съм научил за 5 години в училището.
Знаете ли какво ще се случи с това?
Всичко ще забравя.
Даже всъщност...
Вече го забравих.
"Да учиш не е акт, при който консумираш идеи, а при който ги създаваш и пресъздаваш" Пауло Фрейре
Така образованието се ражда по този начин, да слагаме още информация, защото вярваме, че тази информация е необходима.
Въпросът, който аз си задавам е:
Колко си спомняме от това, което са ни преподавали в началното училище например?
Колко си спомняме от това, което са ни преподавали в средното училище?
Става въпрос, че начинът, по който вие го представяте, не е мотивиращ, за никого.
И ученикът смята, че единственото, което трябва да направи е да повтаря, повтаря и повтаря, докато това му влезе в главата.
- Хайде сега, повторете
"Актинио ас 3 метал"
"Актинио ас 3 метал"
Така.
Когато аз повтарям, когато аз повтарям
нещо, което ми казват, че трябва да повтарям,
просто се превръщам в един повтаряч.
"дезоксирибонуклеинова киселина"
"дезоксирибонуклеинова киселина"
"дезоксирибонуклеинова киселина"
Дали е разбрано или не, не е важно, защото това, което е важно, е да кажеш по същия начин това, което са ти казали.
"дезоксирибонуклеинова киселина"
"дезоксирибонуклеинова киселина"
Ако аз изисквам от едно дете повече от това, което то може да даде, започвам да генерирам стрес у това дете.
"дезоксирибонуклеинова киселина"
"дезоксирибонуклеинова киселина"
"дезоксирибонуклеинова киселина"
Ученето се превръща в един отегчителен процес,
в един труден процес,
и аз спирам да се уча.
Всичко, което би могъл да научиш в училище в днешно време,
минава на втори план, ако не е по твое решение, ако не е част от твоя избор.
Това е едно безжизнено познание, това са думи, които с времето могат да си отидат.
Информацията или знанието могат да бъдат складирани в нашия мозък, в книга или в компютър.
Но разбирането е един инструмент в постоянен възход.
с уникални характеристики, които са различни за всеки човек,
то включва създаването и установяването на връзки между различни мнения,
и по този начин разрешаването на проблеми и конструирането на нови познания.
Децата не са машини, които просто копират и повтарят нещата, защото реално е необходимо
да има повече осъзнаване от тяхна страна на това, което правят.
Тази идея ще влезе в детето, то ще я приеме по начин, свързан с негови преживявания.
Ако не се забавляваме по време но ученето няма истинско учене.
И най-вече гениалността, която всеки носи в себе си, не може да се прояви
и не може да обогати останалата част от класа, нито самия учител.
Задълбоченото учене може да бъде осъществено само чрез интереса, волята, любопитството
и неговите корени са далеч извън границите на разума.
Това е много повече от анализ или свързване на идеи.
Научаването включва един дълбок процес, в който се създават връзки между личността и нейното обкръжение.
Защото има един такъв принцип, с който се занимава и неврологията:
"Това, което най-много се харесва на човешкия мозък, е познанието,
но когато се учи с щастие, забавление и удоволствие, какъвто е аспектът на играта.
Тръгнахме от емоционалния мозък, за да стигнем до логическия мозък,
и такава логика е вярна, добра, по-пълна.
Има нещо чудотворно в това да видиш момента на откритието,
това е и моментът на научаване. Това дете никога няма да забрави
момента, в който е успяло да постигне отговора на своя въпрос.
В минали времена знанието е можело да се намери само в библиотеките или университетите,
да имаш достъп до тях е било жизненоважно за научаването.
Днес, свободният достъп до информацията, виртуалните библиотеки, колективното създаване на знанието,
Правят така, чезнанието не само да е достъпно за всеки
в отворен и разнообразен вид, но също и да се обновява постоянно.
Това, което можем да научим в училище днес,
след четири години, когато детето излиза от училище,
вече ще бъде напълно остаряло.
Образованието, влизайки в училището, се затвори само в себе си,
и загубихме външните природни фактори.
В днешно време четем разсъжденията от книгите,
проблемът е, че тъй като повечето от тях са верни,
За какво тогава да ги обсъждаме?
Защото така унищожаваме същността на процеса на образование, който се състои в откривателството,
не в заучаването на истините.
Вече не трябва да представяме нещата като истини, трябва да ги представим
и в същото време да сме готови да се усъмним в тях и заедно да ги обсъдим, нали?
ТОПКА НАПРАВЕНА ВКЪЩИ
СЪСЕДНА КЪЩА
ТОПКА ОТ МАГАЗИНА
ИЗГУБЕНА ТОПКА
"Това, което трябва да научим, го научаваме, като го правим" Аристотел
На всяко ниво човешкото същество винаги научава това, което прави.
Трябва да вложи усилие, за да научи нещо, което не е правил.
Първо е действието, после познанието.
И понякога ние гледаме на движението като на нещо лошо,
Но се оказва, че двигателната функция е свързана с познавателната функция.
Играта е предизвикателство за този, който не я познава
Предизвикателство за това какво следва, защото когато едно дете играе или се срещне с играта
това именно е принципът да се приведе нещо в движение,
в образованието винаги привеждаме нещо в движение.
В сградата на твоето училище, казвам аз,
идваме да учим, това е очевидно, не идваме да играем и така нататък.
но именно в играта се научава много.
Научаваме като излизаме сред природата,
търсим нещата, изследваме ги, намираме ги, преживяваме ги.
Когато работиш и свързваш децата с природата, всичко се получава.
Да отиваш в такова училище е удоволствие, защото всеки ден има толкова неща,
с които да експериментираш, да изследваш, да благодариш, че си жив.
Значи задачата на учителя ще се състои в това във всеки един момент,да показва загадки, да показва
ситуации в природата, които въпреки че вече са описани от науката, все още не саоткрити от ученика.
По такъв начин, че ученикът се учудва от нещо и се опитва да намери обяснение за него.
От десетки години се е създало цяло движение под името активно училище,
където детето върши неща, произвежда, не остава зад чина.
Но това не е нещо ново, за това е писал Пиаже през 50-те години (на 20-ти век- б.пр.)
Не се прилага на практика, поради мързел.
В началото на 20-ти век са възникнали различни движения в педагогиката,
експерименти в различни краища на света развиват образователни техники,концентрирани в действието,
свободата на детето и автономното изграждане на знанието,
променяйки цялата структура на традиционното училище.
Но в средата на века, всички тези трансформиращи идеи започнали да изпадат в забрава
покрай страха от тоталитарните държави.
Така, методът се центрира около това, че детето е този,който учи, във всяко отношение.
Трябва да има, задължително трябва да има физически обекти,
конкретни предмети, с които детето да взаимодейства, с които да експериментира.
В първите години всичко е действие, всичко е свързано с конкретния материал.
Детето, правейки грешка, може само да разбере грешката си, защото самият материал го направлява.
И по принцип не възрастният е този, който трябва да поправя детето.
Самото дете трябва да поправя себе си.
Също често се случва да бъде коригирано от другите деца.
Аз мисля, че от образователна гледна точка, грешките и объркванията са добре дошли.
На практика в науката има повече грешки и объркване, отколкото верни отговори.
Вярно е, че науката напредва, но знаем, че може да напредне, когато се стигне до вярно предположение,
а именно грешките са тези, които позволяват на учените да напредват.
Виждам деца, които казват: "Няма значение, ако правя грешки, защото аз уча,
защото никой не е тук да печели, всички сме тук, за да се усъвършенстваме."
Изобретателят на електрическата крушка е направил повече от хиляда опита, докато успее да я задейства.
Когато един журналист го попитал как се чувства след като се е провалил хиляди пъти, той отговорил:
"Не съм се провалил хиляди пъти, електрическата крушка е изобретение от хиляди стъпки."
Също като научното откритие, неформалното образование е резултат от един хаотичен по своята същност процес,
в който човек търси причинно-следствен и логичен ред, минавайки постепенно от хаоса към реда.
Но това научаване се ражда във въпроса сред хаоса, а не в отговора сред реда.
Когато се раждаме, обществото
ни прави още по-незнаещи, защото ни дава отговори на тези въпроси.
И ни дава готови отговори, готови отговори във философията, в политиката и даже в религиите.
И така се убиват въпросите и способността за учене.
Мисля, че от научна гледна точка можем да кажем, че училището е ориентирано към отговора.
Обратно, образователните процеси, които се случват извън средата на училището, но също са част от него,
са ориентирани към въпроса, към изследването,
при което отговорът също идва, но не е същността на процеса.
Какво трябва тогава да прави учителят? Да подпомага именно такова развитие, не да налага един отговор.
Важността на това да се зададе въпрос, е заложена още в основите на древногръцката философия,
където ученетосе пораждало чрезпредположения и задаване на въпроси.
Но ако това е природата на ученето,
защо настояваме да го структурираме, да го ограничаваме, да го направляваме, да го подреждаме?
УЧЕБНА ПРОГРАМА
това е начинът, по който всички живи същества учат, чрез взаимодействието едно с друго и с околната среда,
не чрез една програма, която някой предварително е определил.
Тогава времето в училище е измамно време, доколкото се опитва да ни постави в една програма,
идеята, че ученикът ще прогресира по начин, по който е планирано в програмата.
В този смисъл училището е линейно,
стъпка едно, стъпка две, стъпка три,
и десетата крачка ще бъде след деветата.
Но при ученето ситуацията е различна, възможно е човек да напредва
прогресивно по линейния начин - едно, две, три и да скочи на десет.
Учебната програма е един пътеводител, създаден за да изградипознанието на база предишен опит.
Но ако познанието се характеризира с толкова разнообразни и индивидуални процеси,
защо е нужно да се насилва и да се постигат цели?
Обичайно образователните цели в света се поставят от някой извън ученика, извън детето:
"Очаква се да бъде добър гражданин" "Очаква се да може да участва в това конкурентно общество" и т.н.
По този начин детето започва да разбира, че действията на човешкото същество не произлизат толкова от вътрешната му сила,
от връзката с природата, от възприятията, от начина на разбиране на живота.
А вместо това са мотивирани от нещо отвън- уча, за да си взема изпита,
не чета, за да научавам,не изучавам животните, въпреки че ми харесват,
не, не, сега не са важни животните, сега е важна друга тема.
Ако не събуждам истински интерес, ако не развивам творческите елементи, значи създавам целеви роботи
и по този начин по пътя ще останат загубени 60% или 70% от децата с невероятен потенциал.
- Отново повторете:
"Актинио ас 3 метал"
И така
"Актинио ас 3 метал"
"Актинио ас 3 метал"
"Актинио ас 3 метал"
"Актинио ас 3 метал"
Действам, защото ако направя това, ще получа награда, ще имам ето такава и такава кола.
И ако това означава, че трябва да спекулирам или че трябва да мина върху някого,
че трябва да лъжа или трябва да прегазя ближния си, за мен е все едно.
До какъв тип отношениекъм образованието води това? Отношение, което поставя ударение върху резултата.
Като порастваме, обществото и училището ни карат да приемаме външни мотиви, за да достигаме целите
и трудно можем да разберем, че някой би могъл да прави нещо, без да има полза от него,
просто заради удоволствието от самия процес.
Но едно дете няма необходимост да отива на конкретно място,
то просто се наслаждава на своя растеж, ходи заради удоволствието от ходенето и изследването,
и по този начин се развива,
неговата мотивация не идва от някаква цел, нито от резултат, а от самото действие.
Може да се каже, че тук ние нямаме конкретни цели за живота на децата,
че трябва да научат определени неща, че трябва да се държат по определен начин, нямаме такива цели.
Програмата, която се прилага тук, е програма, която се реализира като един път
и детето само решава как да го измине, то разполага с него и знае какво да прави.
Така че учителят не е главният герой във филма,
Учебното съдържание също не е главният герой, главният герой е детето, което
с помощта на възрастния, който е в ролята на посредник,
влиза в контакт със знанието и знанието вече действа и допринася само за себе си.
И тук, когато правим разбор, се уважава ритъма на развитие на детето,
така че го няма този фундаментален натиск, че трябва да се постигне определения резултат за толкова време.
Ако аз съм решил, че до края на обучението, детето трябва да научи да пише своето име,
тогава ще съм постоянно загрижен за това и вместо да виждам детето, ще виждам само тази цел,
и ще се опитам да адаптирам детето към целта.
Ако това, което искам е детето да се учи и да живее,
да кажем, по спонтанен начин, тогава то ще научи това нещо така или иначе
но аз няма да бъда постоянно загрижен за тази цел и ще можем да следваме и да се забавляваме от процеса.
В крайна сметка децата не само ще си прекарват по-добре,тоест след 20 години
ще имат по-добри спомени от своето училище, което само по себе си вече е достатъчно важно,
но освен това ще имат по-голяма успеваемост,
с резултати на много по-високо ниво.
- И така, Михаела, защо настояваш толкова за тази реч?
- Защото искам да се изкажа, да се чуе това, което мисля,това, което чувствам.
- Скъпа моя, всички искаме да правим това, което чувстваме, но много пъти трябва да правим неща, които не ни харесват.
- Не, извинете ме, но аз не мисля като вас.
- Добре, аз те разбирам, но........... - Чуй ме, Михаела, не искаш ли да те приемат,
да имаш диплома, професия, да бъдеш някой в този живот?
- Но....
Аз вече съм някой в този живот.
"В действителност, съществува само действието на любовта, (...) означава да даваш живот, да увеличаваш жизнеността.
Това е един процес, който се развива и се развихря от само себе си." Ерих Фром
Тук се сблъскват две базови педагогически виждания
Едното казва: "трябва да адаптираме детето към културата"
а другото казва: "трябва да адаптираме културата към детето"
Разбирайте го като десницата и левицата на педагогиката, толкова е просто.
Някъде по средата трябва да е истината.
Училището построява своите основи на една фундаменталнаидея, която преминава през цялата негова структура:
идеята, че децата са празни съдове,
и впоследствие тяхната индивидуалност може да бъде пречупена и променяна,
модифицирана според външни нужди.
Детето се счита за обект на изследване,
като мишка в най-голямата в историята лаборатория за социализиране,
чиято основна цел е да се моделира човешкото същество.
Това е много хуманно, нали? Мислим ли, че ако не се грижим за гората, тя ще загине,
за гората е достатъчно да я оставим на мира,
Горите които имаме, съществуват само защото човекът не се е намесил.
Но човек смята, че като се намеси, ще постигне повече, ще направи нещата по-добри.
Вътре в семката от едно дърво, се съдържа цялата информация,необходима за да се развива.
Средата, която го заобикаля, съдържа всичко, от което това дърво се нуждае, за да расте,
но това развитие зависи от вътрешната структура на семката.
Всички реакции към външните условия, са заложени вътре във всяко същество,
както у дървото, така и у човека.
Формирането на жизненоважните органи, костната система, тъканите,
базовите характерики на всеки от нас
са резултат от един вътрешен автономен процес,
който не изисква намесата на човека,
като майката, която само осигурява това, което е нужно, но не управлява.
Всяка една клетка съдържа вътрешна структура, която й позволява да знае,
несъзнателно, от какво има нужда във всеки момент, каква трябва да бъде нейната околна среда,
за да бъдат задоволени вътрешните генетично изразени нужди на клетката,
за да може клетката да реализира потенциала, който е заложен в нея.
Тоест целта на живота е да живееш и да се самореализираш.
За тази цел този организъм има нужда от среда, която уважава
и задоволява тези вътрешни нужди.
Имало един градинар, който толкова обичал растенията,
че се грижил за тях постоянно и когато започвали да покълват, той ги дърпал, за да им помогне.
Какво станало? Всички се деформирали или загинали.
Мисълта ми е, че порастването е вродено, няма нужда да се дърпа нищо.
няма нужда насилствено да изкарваш нещо, само трябва да се погрижишдо него да достига това, от което има нужда.
За да живее, тази клетка има някои базисни нужди:
храна, сигурност и може би най-важния елемент,
който е направил възможна цялата еволюция,
това е любовта.
Веднъж щом клетката има осигурени тези ресурси, тя започва да се развива, да се самореализира.
Любовта е необходима във всеки един момент от развитието на живота,
по време на бременността тя се изразява в предпазването и придружаването на плода в матката,
после идва физическият контакт, емоционалната подкрепа, изразни средства, жестове, звуци,
до разбирането, приемането уважението и доверието в другия.
Ако любовта е жизненоважна за развитието и научаването,
защо тогава най-често се опитваме да обучаваме с помощта назаплахи, наказания, натиск, забравяйки любовта?
И какво правим ние, възрастните?
Целта ни е децата да правят това, което ние искаме,
и тук влизат в действие наградите и наказанията:
"Не, аз ще те оценя, ще държиш изпит и трябва да минеш изпита, а ако не го минеш,
ще изпратя в твоята къща лошите оценки и когато родителите ти ги видят, ще ти се карат и...
бла, бла, бла, ще има серия от последици."
Липсва ни способност да обичаме,
така че, обикновено обичаме по един много ограничен начин.
"Аз те обичам, ако се съгласяваш с мен, иначе не те обичам" Това обикновено е нашият начин да обичаме.
Когато човек не се чувства обичан или има проблем, свързан с това,
той представя себе си пред другите по начин, който не е реален.
Колкото по-силна е болката, толкова по-невярна е представата, която човек създава за себе си.
Ако ме задължават да правя цяла серия неща,
от които аз въобще не се интересувам,
макар да се опитват да ме мотивират отвън чрез награди, наказания, оценки или бонбони,
Това от коетоимам нужда,може да е друго.
Но тези нужди не мога да ги постигна защото съм принуден да правя нещо друго.
По този начин аз постепенно ще загубя връзката с моите собствени ресурси, с моята лична жизнена сила.
Наградите и наказанията действат като манипулират базисните нужди.
Когато не получаваме любов или сигурност правим това, което можем, за да ги получим,
създавайки начини на държание и поведение, които ни позволяват да оцеляваме,
и ни подчиняват на определени условия.
Това дете не учи, за да научава, не работи за удоволствие, нито за да се реализира,
прави го, защото чувства, че умира, ако загуби сигурността, любовта.
Всички негови подбуди започват да се контролират от страха.
По някакъв начин това, което се прави в съвременното училище, говоря най-общо, е да се насажда този страх.
Поставят се граници на личността, вместо да е точно обратното, а да поставяш граници е точно този страх.
В нашия структуриран ум когато създаваме в рамките на едно вярване,
средството, което държи нашето съзнание да не излиза от вярването и да създава извън него, е страхът.
Когато се доближаваме до границите на нашето вярване, изпитваме страх.
Това е механизъм за контрол, това е механизъм за етична манипулация.
Ако ти се държиш добре, аз ще те оценя добре. Това е поведенчески модел,
това е големият поведенчески модел, който е нанесъл толкова щети на нашето общество.
Поведенческият манифест от 1913г. проповядва една психология,
чиято цел са предвидимостта и контролът на поведението.
Посредством експерименти с плъхове, животни и подчиняването на тяхното поведение на определени условия,
се развила наука за социален контрол,
използвана, за да се формират основите на съвременното училище,
на рекламата, на политическата пропаганда, на военното обучение и силовите тренировки.
Манипулация на масите посредством страха.
Всичко, което виждаме понастоящем в нашия свят, има за основа страха.
Страхът от промяната, страхът от прогреса, страхът да бъдеш себе си,
страхът да обичаш, страхът да разкриеш себе си пред този свят.
И така създаваме едно общество, в което хората работят неща, които не им харесват,
за да получават пари, за да получават позиция, с една дума, това е общество на самозалъгването.
"Имам диплома за, имам титла за, имам...
"имането" на нещо е това, което ни отдалечава реално от нашата идентичност,
това е, което отново ни връща към страха. "Трябва да се правя на някакъв."
Децата, които са били и са завършили този тип училища (алтернативни, бел.пр.)
са щастливи да споделят, че те не усещат такъв натиск,
защото са открили по време на своето детство и своето юношество, че правят нещата
за свое лично удоволствие, по свой вкус, поради своя лична цел.
Важното е това желание за живот. Без желанието за живот
животът не си струва, нали?
Децата ни показват това желание за живот, което ние като възрастни сме загубили.
Така че първият въпрос трябва да бъде:
Грижа ли се за желанието за живот на това дете или не?
Това означава, когато детето е добре обгрижвано,
а добре обгрижвано, означава да се уважават неговите жизнени процеси,
с една система от граници, които да му помогнат да стане по-силно, когато детето е добре обгрижвано
то има желание да създава с любов неща заедно с другите.
Ако детето винаги прави това, което му заповядва възрастният,
идва момент, в който то губи връзка със себе си.
Обратно- ако децата са свикнали да следват собствените си импулси, те остават свързани със своя вътрешен свят,
знаят какво искат, знаят кои са.
Децата, освен това, те хващат за ръка и ти показват наистина, казват ти от какво се нуждаят,
тогава е важно да ги слушаме и да им съдействаме в тяхното търсене.
Едно описание на живите организми е, че са самопораждащи се,
системи със способност постоянно да възпроизвеждат себе си.
И отношенията, които възникват помежду им никога не саинформативни, а са отношения, свързани с живота, процъфтяването и прогреса.
Тоест в природата никога няма външни правила,
просто свързани помежду си съзнателни организми, които се развиват напълно автономно, в привиден хаос.
Да кажем, че стимулирането не е необходимо, не е необходимо да мотивираме децата за нищо.
Ако те искат да правят нещо, го правят, а ако не искат не го правят. Няма никаква нужда да ги мотивираме,
за да направят нещо, което би било добре за тях,
защото те знаят дали нещо ще е добре за тях или не.
За да са способни да изберат неща и инстинктивно да се установят в това, което наистина
привлича тяхното внимание, което ги стимулира, да разкрият в крайна сметка таланта, който всяко дете носи.
Това се превръща в твоя лична отговорност, а не в отговорност на системата.
Или моя лична отговорност е какъв искам да бъда.
И детето осъзнава това още в най-ранна възраст.
Клетката генерира мембрана, която я отделя от външната среда.
Тази мембрана е полупропусклива, тоест
позволява проникването отвън на това, от което клетката има нуждаи когато има нужда.
Необходимо е единствено нужните ресурси да са налични в средата,
но без да се насилва тяхното навлизане в клетката, без да се нарушава нейната сигурност и благополучие.
По този начин организмът може да създава сам себе си да се реализира сам себе си.
Така се учим от културната среда.
Спорът за това кое е вродено и кое е придобито, няма отговор,
защото и двата фактора са в сложновзаимодействие,което изисква любов и уважение.
В този смисъл, креативността е начинът, по който организмът изразява себе си,
изразява нещо, което е създал посредством уважението към своите собствени нужди.
Тръгвайки от базовите знания, трябва да се опиташ да видиш
в конкретния момент какво е това, от което се нуждае, какво е това, което иска, какво е това, което ще го придвижи напред.
Защото в основата детето е този, който ще направи стъпките, в действителност никой не учи по насилствен начин,
когато се прилага насилие, това което се получава не е учене.
Детството е най-хубавото нещо, това е радост.
И в този смисъл аз смятам, че
всяко образование е добро, ако се грижи за радостта и за желанието за живот на детето.
- И така, деца, следващата седмица е последната.
Прочетохте ли книгата? Беше кратка, беше кратка.
- Аз не я прочетох, годината вече свършва. Стига толкова, за какво ми е всичко това? Аз искам да бъда балерина.
- Това за нищо не ми служи. - Разбира се, че не, нали балерините не учат.
- На мен пък ще ми послужи. Аз искам да уча маркетинг и на мен това ще ми послужи.
- И на мен също това за нищо не ми трябва
Защо трябва да прекарваме години в учене на неща, които после не ни служат за нищо?
- Не, разбира се. За нищо. - Това е като с писмото, което написах.
- Ох, отново ли с това писмо. Стига вече. - А мен ме интересува темата за писмото.
- Да видим, шшшшшшт. (викове, дискусия)
- А на вас, а на вас, хей, на вас ви говоря.
- Вие сте едни неблагодарници, защото учителите полагат усилия,
за да ви остане нещо в главите, а на вас ви е все едно.
- Хей, хей, стига толкова. Мариела, стига. Чуйте ме за нещо. Да видим, шшшт. Тишина.
- Да видим, Мартин, обясни ми за писмото. Михаела също.
Говорихте от името на всичките ви съученици, колко ужасно е било.
-Аз също съм съгласен, но както каза....
- Госпожо. - Какво искаш, Хуан?
- Може ли да изляза за минута, моля? - Не остават и десет минути, седни си, продължаваме. Моля.
- Вижте как всички сме различни, този нищо не го интересува, той е една амеба.
(смехове)
"Почувствай душата си, послушай сърцето си! Рудолф Щайнер (създадел на т.нар. Валдорфска педагогика- бел.пр.)
Защо е нужно децата да са групирани по възраст?
Защото има нещо, което се подразбира от това и то е, че
децата на една възраст имат едни и същи наклонности,
имат едни и същи способности, имат... едни и същи са.
Естествено, че ако имаш едно малко дете и го поставиш в среда, в която го караш да вярва, че е същото като другите,
и всичките ти усилия целят то да види, че е същото,
детето ще започне да се чувства същото и ще трябва да се държи по същия начин, да се хомогенизира.
"Това дете говори прекалено много, трябва да мълчи повече; това дете говори малко,
трябва да говори повече, това дете играе малко, трябва да играе повече;
това дете е много подвижно, трябва да бъде по-кротко. Каквото и да прави детето, все изглежда, че не е добре,
че трябва да престане да бъде такова, трябва да бъде стандартното дете, което прави наполовина от всичко.
Еднакви сме като индивиди, в биологически смисъл сме от един вид,
но в социално и културно отношение сме различни,
и това училището не може да го разбере.
Имаме различен ритъм на научаване, имаме различни интереси и мотиви,
имаме различни начини на общуване.
Гарднър, вече преди доста години, даде дефиниция, че човек притежава не само
езикова, вербална или логическо-математическа интелигентност, а че има много различни типове интелигентност,
между тях и всичко, което е свързано с емоциите.
Разнообразието, по някакъв начин, ясно ни казва, че всички сме уникални.
Уникални сме като индивиди, уникални сме като култура и общество.
Да ценим това у всеки човек и всяко дете да чувства, че разликите
между хората са именно това, което прави живота по-богат.
Как бихме могли да успеем да оценим това разнообразие, ако ни най-малко не го разбираме като възрастни?
Това, че имаме еднакви права означава ли непременно, че трябва да правим едно и също?
В днешно време много деца, които имат интереси и поведение, различни от очакваното
получават диагнози на психиатрични състояния.
Какво ни гарантира, че не бъркаме разнообразието между децата с болести?
Това е истинска епидемия, мода,
в някои райони около 10% от децата в училищата
приемат лекарства за своята предполагаема хиперактивност.
За хиперактивността не е доказано, че съществува или че въобще е болестно състояние,
само защото отговаряш на някои от критериите за диагнозата, някой решава, че си хиперактивен,
че си свръх надарен,
че си в границите на нормалността, приети, за да бъдеш счетен за интелигентен.
Има два варианта- или децата сега са много по-хиперактивни от преди, нещо, което ми е трудно да повярвам,
защото ако е така, ще трябва да се запитаме каква е причината за този проблем
и какво сме направили, че децата да станат такива. Или децата са същите като преди,
и в този случай, какво сме направили, че вече не ги понасяме?
- Госпожо, мога ли да отида да потърся тебешир?
- Казах ти, че не.
- Госпожо, мога ли да отида до тоалетната?
- Изчакай междучасието, не.
Когато сложим етикета за хиперактивност на детето, цялото обкръжение се настройва срещу това,
като се опитва да му сложи спирачки, да го успокои, да го укроти,
по този начин единствено може да се изнерви детето.
И така си даваш сметка, че реално, когато ни слагат етикет, всъщност ни категоризират
и ни подрязват крилата да бъдем личности и да извадим наяве нашия максимален потенциал.
Традиционно тестът за коефициент на интелигентност се използва, за да измерва интелигентността в линейна форма.
По същия начин изпитите измерват успеваемостта при определени условия.
Само че тази форма на оценяване не отразява десетки променливи, които влияят също толкова
или даже повече върху развитието и са жизнено важни за образованието.
Човешкото същество е едно цяло и изисква глобален поглед, интегрално образование, холистично.
Холистичната интелигентност предполага, че е възможно да се развие такъв тип интелигентност, който обединява всички фактори,
защото холизмът е именно виждане за цялото.
Да има баланс между нещата, които ние наричаме: глава, сърце и ръце,
за нас това означава, че може да се развие едно уравновесено човешко същество.
И дори в последните години продължаваме да правим едно и също в образованието, разделяйки пространството.
Тук учим естествени науки, тук учим социални науки..., така че това не може да се нарече интегрално образование.
Да си представим, че родителите на Мария искат тя да получи интегрално образование,
И я изпращат в триезично училище,
където има различни видове спорт, повече от 10 академични предмета,
зала за информатика, лаборатория.
Всеки месец се извършват академични посещения.
Курсове по шах, театър, пластика, музика, танци, пързаляне, фермерство, карате, йога и медитация.
Толкова вътре, колкото и извън училището,
интегралното образование няма връзка с количеството на ресурсите и предметите,
а по-скоро с глобалния подход.
Защото функционира с интегрирани области,
не сегментирани, както в традиционното образование, където се обръща внимание само на езика или само на математиката.
Вместо това тук математиката е история, език и география в едно и също време.
Това е едно космическо обучение, обяснява Монтесори, в което всичко се свързва с всичко.
И така ако всичко има връзка помежду си, аз мога да правя едно нещо и да научавам нещо друго,
и да научавам и още нещо друго, и въобще през цялото време аз научавам.
Така че ние трябва да направим така че, да позволим децата да имат контакт с разнообразни преживявания.
Училището трябва да е място за експерименти, място, отворено за всички възможности.
Научни опити, артистични, хуманистични, от различен тип,
и да се види дали това събужда нещо у децата.
Така че няма един единствен маршрут, няма един единствен път така, както няма дете, което да е същото като друго дете.
Ако искаме децата да бъдат креативни, трябва, от една страна, да им позволим да създават,
да ги оставим да се включват в дейности, в които могат да реагират по спонтанен начин.
В този индивидуален път на създаване и изразяване изкуството играе основна роля,
тъй като това е начинът, по който можем да изразим нашето творческо начало и темперамент.
От тази гледна точка е задължително нашето виждане за изкуство да е възможно най-отворено и най-малко регулирано.
Така че тук изкуствата са част от логиката за създаване на общност на възприятието,
не в термините на това, което днес наричаме културна индустрия, което е клон на изящните изкуства.
Така че тук се намираме в областта на народното творчество и занаяти.
Творим чрез рисуване, музика, но също чрез танц, театър, дизайн, конструиране,
разкази, скулптура, литература, хумор, игри
всичко, което излиза спонтанно от детето, е творчество.
Вътрешният свят на всеки човек се разкрива чрез изкуството.
Не се използва изкуството като инструмент или начин за учене, изкуството само по своята същност
е достатъчно пълноценно, вместо само да служи като инструмент за учене.
В този смисъл изкуството е едно право. Ако нямаш достъп до изкуство, нямаш достъп до интегрално образование.
Струва ми се, че емоцията е това, което движи живота, емоциите ни направляват,
преди да взема някакво решение, аз чувствам.
Няма нужда да правим специално училище за емоции.
Но трябва да държим сметка за това, че хората са емоционални същества
и че емоциите са комплексни. Ако когато работим с взаимоотношения, в контекста на ученето,
държим в сметка емоциите, до които това води, така ще развиваме емоциите.
Няма човешко същество, което да може да живее в безразличие или изоставено,
имаме нужда от любов, от ласка, от приемането на другите човешки същества.
Можем да имаме уравновесен възрастен, емоционално здрав и стабилен, само, когато
като дете към него са се отнасяли с много любов и когато му е давано много търпение и много грижа
и то да е чувствало, че за него има търпение и грижа.
Един от основните фактори тук е вниманието. Да слушаш, да си на разположение
не само внимание с думи, но физическо внимание, да подкрепяш, да поддържаш.
По този начин те не само се чувстват обичани, признати,
но те също се научават да изразяват своите емоции.
Като знаят, че техните емоции са уважавани, нямат никакъв проблем да ги изразяват.
Говоря много пъти с учениците на тази тема- може да нямаш работа,
може околната среда да не е най-благоприятната, но ако знаеш
да управляваш емоциите си, със сигурност ще си по-щастлив със себе си, нали?
Като човешки същества, като същества въобще
е важно още от малки децата да могат да се свързват със своята същност,
с това, което чувстват, да могат да разпознават какво чувстват.
Да познава добрите страни, които притежава. Трябва да знае какво е това, което то може да даде на човечеството.
Да успеят да развият това познание за себе си, вместо
през цялото време да гледат извън тях, сякаш решението
на всички наши проблеми се намира извън нас, трябва да се учим да гледаме вътре в нас.
Да се научим да познаваме всички средства, с които разполагаме,
за да можем да определим собствената си съдба.
За да може всеки да се научи да бъде автор на собствената си съдба, за да може всеки да решава.
- Мартин, Мартин… Не искаме да напускаш училището при такива обстоятелства.
- Аз също не искам да напускам училището при такива "обстоятелства". Но така или иначе ще прочетем речта.
- Миличък, съвсем скоро ти ще бъдеш навън, ще трябва да си избереш професия,
да взимаш решения, да бъдеш отговорен.
Не можеш да продължаваш да си играеш като някакво хлапе!
- Така, така... Чудесно.
- А вие кога сте ме учили да избирам?
"... Образованието без свобода, има за резултат един живот, който не може да бъде изживян напълно" Александър С. Нийл
Животът е пълен с всякакви възможности и трябва да се научим да избираме от тях.
Затова организацията на целия материал за обучение трябва да е такава, че децата да могат да взимат решения.
Среда, която уважава нуждите на детето, в която да може да се движи, в която има разнообразни материали,
където детето да може да открива, да може да пипа, да може да следва собствените си импулси, без никой да се опитва да му преподава.
Среда, в която учениците да могат да избират предметите, които не искат да изучават,
тези, с които искат да работят, където могат да предлагат дейности, които ще реализират самостоятелно.
Едно отворено училище, училище, в което учениците не са длъжни да дават отчет на никого,
в което всеки може да бъде себе си.
Така че който иска влиза тук, който иска, влиза там.
И така деца от различни възрасти имат достъп до нещата, от които се интересуват.
Свободата да учат това, което искат да научат,
да учат със свой ритъм и да не учат това, което не искат да учат.
Възможността да избира какво да прави, ще помогне на дететода си даде сметка какво още е необходимо да избере.
По този начин проектите му позволяват да изпробва много възможности,
и в края на процеса да има една по-ясна визия за себе си.
Детето търси пътища за своя бъдещ живот и става сигурно че,
дали ще бъде обущар или ще бъде лекар, това ще е добре за него
ако то прави това, което прави, с цялата си любов и с цялата си креативност и способности, разбираш ли ме?
Не е възможно човек да учи свободата на теория и когато излезе от училището
тогава чак да стане свободен. Децата трябва да са свободни още докато са в училището.
Ако някой не може да решава какво иска да изживее, какво иска да прави в живота си,
той е много ограничен, когато дойде ред да учи.
Само когато имаш независимост и се чувстваш уважаван в своята независимост,
би могъл да знаеш какво искаш.
Обикновено децата, които не успяват да постигнат тези нива на независимост,
стават зависими от други хора,
никога не правят това, което те самите искат, винаги правят това, което другите хора искат.
Първо трябва да се научиш как да разрешаваш ситуациите самостоятелно.
И в този процес ще възникне отговорността.
Аз взимам решение, правя го, получавам резултат и така се завърта цикълът
"на взимане на решения, воля ивладеене на своята свобода".
И след като развиеш отговорността, тогава можеш да постигнеш т.нар. добре разбрана свобода.
Може би най-голямото предизвикателство, с което се сблъскваме, е нашият навик да управляваме дейността на детето.
Единствената форма на обучение, която познаваме, е да казваме на другия какво да прави и как да го прави,
и имаме малко опит с дейности, в които се взимат самостоятелни решения.
Много пъти в класните стаи съм имал случаи, в които питам учениците какво искат да правят, и те не знаят.
Много са свикнали с това да бъдат управлявани в класната стая. Свикнали са с: "сега ще правим това, сега ще правим онова".
Защото учителят по принцип е свикнал да управлява всичко.
Въпреки това, по този начин можем да дадем възможност на детето за активно участие.
Един учител, който вече не диктува уроци, а минава между групите и им дава ориентир, осигурява им това, което им е нужно.
Вслушва се в тях и им дава възможност да се справят сами.
Учителят дава предложения, не се налага, само предлага.
Не че ти имаш властта, а детето я няма. Опитва се да култивира в ученика
идеята, че той трябва да бъде авторитетът в собствения си живот.
- Край на залаганията...!
- Тройка, Ромеро.
Ние смятаме, че оценките са тотално субективни и несъвършени.
На първо място защото няма учител, който да оценява по същия начин като друг учител.
След всяка работа детето трябва да оцени как се чувства по отношение на тази работа,
дали е доволно, дали му се струва, че е можело да я направи по-добре.
Детето също така контролира своя процес на научаване, държи контрол върху собствения си напредък,
то знае докъде е стигнало, до коя глава, до коя задача, до коя част от процеса.
То знае своя път, знае и то е този, който ще даде оценка за това как се справя по този път.
Те решават, те избират на коя възраст ще преминат, те избират кога са готови.
Тук няма изпит за дипломиране, а децата сами разбират кога са готови
с всичко, което трябва да научат, и тогава решават да излязат от училището.
В някои случаи се прилагат съвместно изработени педагогически отчети, които се концентрират върху процесите,
други работят най-вече чрез авто-оценяването и постоянната смяна на ролите на обучител, обучаващи се и семейство.
Тази перспектива променя напълно нашите виждания за оценяването.
Ако наистина се интересуваме да учим, уважавайки личния ритъм и мотивация,
е важно да се запитаме необходими ли са изпитите и оценяването.
Няма оценки, които да показват кой е по-добър или по-лош,
има просто едно проследяване на развитието на детето.
Наблюдаваш неговите емоционални трудности, неговата зрялост, неговата социализация, неговото ниво на автономност.....
И това се материализира в нещата, които обсъждаме по време на нашите събрания на екипа,
в това, което споделяме в екипа и семействата, в индивидуалните срещи със семействата.
само че няма оценка на наученото, на поведението, на държанието,
на това не се прави остойностяване, да кажем. Прави се подпомагане.
Училището се трансформира в едно отворено пространство,
едно училище с отворени врати към преживяванията, обичаите, общността.
Конфликтите и ситуациите в общността са част от училището,
и то се превръща в образователен център, в който всеки може да се учи от всеки.
По този начин няма възраст и бариери, които да ни разделят, а само преживявания, които ни сближават.
Училището не трябва въобще да има стени, моята мечта е цял един град,
град на децата, в който всичко се превръща в място за учене чрез забавление.
Така първо влизаш и усещаш една хармонична среда, която като че ли е подвижна и има голямо спокойствие.
Едни деца правят нещо, други деца гледат през телескоп, а в онзи край четат книга,
други правят тук някакъв експеримент. Малки групички
работят всяка със своя много ясна цел и са наясно какво точно правят.
Селските училища или обединените училища
обикновено се оказват принудени да работят с деца от различни възрасти на едно място.
Обикновено това се счита за недостатък,
но точно обратното- ученето се затвърждава много повече в опита, връзките и човешките ценности,
толкова от страна на децата, колкото от страна на учителя.
Обикновено в резултат на това тези отдалечени и маргинални училища
дават интегрално образование, което трудно може да се намери в градските училища,
в които е задължително децата да се разделят според възрастта им.
Този времеви характер на училището, също така, ни е довел до там да държим децата
да бъдат разделени според възрастта. И така тук са децата на 6 години, там на 7, на 18 и т.н. Нали така?
При все, че през цялата си история хората са живели в тясна връзка между поколенията,
малките са били заедно с дядото, дядото с бащата, всички са били винаги заедно.
И там детето е учило и се е научавало много добре.
Не са били разделени на класове, а всички са били на едно място.
И така всички са изкачвали планината заедно, всички са работели заедно, всички са реализирали проекти заедно.
Деца от различни възрасти, всички в едно и също единно училище, да го кажем така.
Различните възрасти също така дават възможност да се предава етиката,
да се предава чрез ежедневните преживявания. Тя е нещо живо.
Има училища с големи зали, в които се събират децата с разлика във възрастта от 3 години,
на други места между децата има до 6 години разлика във възрастта.
А в някои можем да видим юноши, които споделят мястото с най-малките, които току-що са започнали.
Също така има много училища, които поддържат модела на разделение по възрасти,
но децата могат да сменят групата си според своите нужди и дейности.
Като цяло са на една възраст, но може да има деца, които са по-напреднали и работят
понякоя тема, по която се работи в други групи и така може да работят по някои въпроси
в една група с по-малките, а по други въпроси в друга с по-големите.
Ако едно дете не може да напредне в една материя, напредва в друга. Да няма прекъсване,
това е като течението на водата- ако срещне камък, тя не спира да чака,
търси откъде да мине, ако не мине под него, щемине над него.
И това позволява детето, което е силно в дадена област, да може да показва на другите
и да помага на другите в тази област.
И в същото време то може да се възползва от това, че друго дете е по-силно в друга област.
Всички можем да бъдем близкият стимул за учене, но само ако е в точния за това момент.
И така има много деца от различни възрасти, които могат да бъдат в определен момент
този близък стимул за учене на едно дете,
не е необходимо това да е една група или конкретно някой.
Много е красива тази връзка, която имат децата, защото по-големите се грижат за по-малките,
Когато излизат да играят, те им помагат да се преоблекат, да си обуят обувките или да си облекат якето.
По-добре е да се учат да живеят заедно, да се учат
да работят в екип.
Каква е целта на образованието? Да учиш? Да учиш какво? Факти?
Или целта е да развиваш човешките си възможности, които единствено могат да се развият чрез връзката с другия,
с времето, чрез дейностите, чрез правенето на неща, чрез общуването,
чрез това да се гледаме и да се опознаваме,
чрез любовта.
(говор)
(говор)
- Какво правите? - Нищо, Себастиен.
- Нищо? Пишете нещо. - Не се бъркай.
- Но аз искам да разбера. - Настъпваш го! Настъпваш го!
(викове)
- Какво става, какво става?
- Нищо не става. - Как така нищо?
- Кристина, моля те, отведи ги. - Себастиан!
- Вие оставате тук, ти също.
- Вие какво си мислите, че е училището?
- Мога ли да кажа нещо? - Не, сега не, Михаела. Това тук е хаос.
- На какво се смееш? - На тези афиши.
- Какво е това?
- Това са афиши, които искаме да залепим по стените, след като няма да ни оставите да си прочетем речта.
- По никакъв начин. Това няма да стане!
- Мислите си, че можете да правите каквото си искате? Че можете да окачите каквото си искате?
Не, деца, в училището има правила.
Светът е хаос, нашият живот е хаос.
Затова е нужно да ви осигурим малко мир, спокойствие, сигурност.
Училището иска да ви даде малко ред, разбирате ли?
Ред!
"Целият човешки живот се проявява в разговорите и в това простраство се създава реалността, в която живеем" Умберто Матурана
Винаги съществува страха, че свободата и липсата на авторитарност,
повече от авторитет, води до недисциплинираност или хаос.
Това, което се случва, е че дисциплината в училищата, се възприема като
"да се държат така, както аз искам да се държат"
Реално дисциплината е обучениев управление на поведението. 1124 01:33:14,801 --> 01:33:23,374 Това означава, че един дисциплиниран човек е човек, който научава, който се е научил да контролира своето поведение,
но не от външен източник, а просто човек се учи как сам да контролира своето поведение.
Можем да различим три типа дисциплина.
Авторитарна дисциплина, обикновено с установени правила от страна на някаква власт, която извършва контрол.
Функционална дисциплина, където правилата произтичат от реални преживявания,
могат да бъдат променяни и са установени в една група.
Този тип дисциплина се установява естествено в общността, защото е резултат от избора на всички.
И накрая авто-дисциплина,
при която всеки човек съзнава, че определя сам своето поведение.
Те ще се учат на уважение по един реален и лесен начин.
Ако всички са седнали в редици и правят това, което им казва възрастния,
те не научават нищо за границите, за уважението към другия, има само едно подчинение.
Общо взето ако покажеш на децата, че границата се състои в това да уважават другите,
да бъдат оставени да работят, да им се позволи да работят.
Те напълно разбират, че ако едно поведение пречи на работата, това отговаря на "това не можеш да правиш"
Тоест не е необходимо да се обяснява нищо по отношение на съвместното съжителство.
Ти не можеш да работиш, ако групата до теб вдига прекалено много шум, и обратното.
Идеята е детето да започне да поема отговорност за последиците, до които води неговото собствено поведение.
Всяко същество, което може да се контролира, което може да мисли, което може да анализира,
реално няма нужда от някакво външно ограничение, за да може да постигне това, което иска.
Не можем да претендираме, че един младеж може да взима съзнателни решения за своя живот, своята околна среда или своята страна,
ако винаги решаваме вместо него как да се облече, за да отиде на училище,
какво трябва да учи или да прави в живота си...
Тези млади хора трябва да взимат решения в едно общество,
в което правилата се променят, съгласно новите нужди,
мнения и начини да се възприема реалността.
По същия начин може да се постъпва в училището,
където правилата да отговарят на целите на научаването, на нуждите и мненията на децата.
За да се постигне това, от ключово значение е да се преразгледат властовите структури в училището.
Не трябва да има властова структура, трябва да има функционален авторитет,
административен, функционален, организационен, но не властови.
Когато се осмелиш да поставяш под въпрос този авторитет,
който идва наготово, тогава можеш по-добре да управляваш процеса.
Понякога ги питаме за тяхното мнение
и в крайна сметка трябва да се запитаме дали ще вземем под внимание това мнение или не.
Аз бих казал: да мислим заедно. Имаме някакъв проблем и си казваме "Добре, да помислим заедно"
"И каква е твоята идея?" "Не, ще мислим заедно, няма да говорим за моята или твоята идея"
Това, което съществува в природата, е симбиозата.
Организмите, които се подпомагат един друг, са тези, които оцеляват.
Организмите, които смятат, че могат да живеят независимо от другите, не оцеляват.
Така че нещо много важно е как започваме да създаваме по-добри граждани още от училището.
Концепцията за участие, ако не се научи в училищната стая, после вече е твърде късно.
Защото те са тези, които чрез разговорите или диалозите, които ще възникват в колектива,
ще стигнат до там да разберат какви са минималните условия,
необходими, за да могат да живеят заедно в това общо пространство.
Координаторът ще бъде този, който ще следи да се обхване цялото учебно съдържание,
но всички дребни детайли вътре в това учебно съдържание, ги избираме заедно всички.
Децата трябва да се научат да работят в група, да изслушват другите,
да приемат различни от техните идеи дори, когато не са съгласни с тях и да не използват сила,
да могат да разрешават конфликти, да взимат решения в група, да постигат съгласие...
Аз усещам, че когато децата се чувстват сигурни и се чувстват уважавани, намират се в една хармонична, уравновесена среда,
в повечето случаи не търсят да нарушават границите,
още повече ако те са произлезли от тях самите като общност.
Например ако има някакъв проблем, се прави събрание. На събранието се обсъжда това, което се случва,
не се обсъжда дали това е против правилата, дали е добро или лошо.
Обсъжда се действието, обсъжда се устойчивостта, обсъждат се връзките между нещата.
Отделно има моменти през деня, в които се правят събрания, асамблеи,
както и да се наричат, на които се взимат колективни решения. Тогава децата,
които са достигнали нужната зрялост за това и желанието да участват в тях, участват.
И по време на събранията ние, помощниците, нямаме право на гласуване, децата имат право на мнение и на гласуване, ние имаме само право на мнение.
Така че ние участваме в събранието, но тези, които решават, са те.
В някои случаи се създават ученически самоуправления с много сложни структури,
в други се правят седмични събрания още от първите класове,
или се създават пространства за анализ, които действат съгласно нуждите и конфликтите, които възникват.
Във всички случаи децата взимат решения за реалността около тях, за правилата, за начина да се обличат,
ролите, които разпределят помежду си, предложения за обучението, учебни проекти,
в някои случаи дори може да се решава кои учители да ги обучават...
Трябва да забравим страха, да се осмелим да преместим още малко баланса и да вярваме,
че децата и юношите имат много какво да кажат.
Всичко се случва в един вид хаос и съответно това е един конструктивен хаос,
в който царува, може да се каже едно много добро сътрудничество между децата.
Работим в кръгове, седнали на възглавници или на килимчета на пода.
Усещането е сходно с това, което едно време е давал кръга като простраство, в което всички са равни,
всички сме на едно и също разстояние, всички можем да се виждаме.
Тук децата обсъждат всяка учебна задача.
Обмислят я сами, по двама или в група.
Научават се да си помагат, научават се да се грижат,
като част от живота.
И така има например някакъв спор между две деца: "Да видим, това се случи с него, а каква беше твоята роля тук?"
Става въпрос да разбереш и признаеш своя дял във всяка една връзка.
Да опосредстваш връзката, така че децата да могат да свършат тази работа
и всеки да поеме своята отговорност за своята част от конфликта.
Да разбереш, че и другият, както и ти самият, вярва в това, което мисли.
И като имаме това впредвид, да намерим път към разбирателство.
Ще станат хора, който ще допринасят за диалога, за обмяната на идеи
и за симпатията към другия, за да създадат начин на общуване, който ще служи и на двамата, за цял живот.
Голяма част от тези образователни експерименти, независимо дали са част от училището или извън него,
са принудени да функционират полулегално, често отричани и изключвани от системата.
В някои случаи децата имат възможност да се явяват свободно на изпити, за да докажат своите знания,
но в други случаи не им се позволява да получат документ който удостоверява знанията им.
Наистина ли е необходимо един лист хартия да ни казва какво знаем?
Дали едно звание е доказателство, че сме завършили успешно нашето образование?
Има ли образование, което може да завърши или да бъде успешно?
Защото образованието не е свързано с това да знаеш, че две по две прави четири,
свързано е с възможността да откриеш своето призвание, своята мисия в живота.
Когато си наясно с това, можеш да затвориш очи, да дишаш дълбоко и знаеш какво да направиш.
Образованието не свършва никога, защото есенцията на новото образование е само-образованието.
И крайният процес е ученикът да се превърне в учител.
И той учи от самата си същност, научава.
И също се учи от обкръжението, създава се един поток, в който образованието се превръща в постоянен процес на потапяне в себе си и излизане навън.
Ученикът тогава не е само някой, който получава, но самият той се превръща в източник.
Така че идеята, която ни продават в училището:
"учи, за да получиш нещо или да бъдеш някой в живота"
Идеята "да учиш, за да се издигнеш".
Идеята за образованието като единственият път за социално-икономическо издигане, не е толкова сигурна.
В последните десетилетия се появи едно критично течение към задължителното училище.
Обучаващи, педагози, социолози защитават образованието извън институциите,
в семейната или социалната среда.
От тази критика се появиха практиките на домашно образование, образование без училище,
и с течение на времето започва да се мисли за форми на само-образование,
мрежи за самостоятелно обучение и обучение между връстници.
Опитваме се децата да учат във всекидневния живот, пътуват с нас, извършват различни дейности с нас,
От този тип, които се наричат работнически и до които много пъти децата нямат достъп.
От това има ползи, които са много плодотворни като самостоятелното откриване,
завоюването на автономност, на лична сигурност.
Виждам, че децата са по-сигурни в това, което искат, че много повече изследват, че учат, защото им харесва да учат.
И считаме, че типът образование без училище, което ние практикуваме
е образование, което бихме могли да наречем само-образование със сътрудничество
или самонаправлявано образование, или свободно образование.
Разбира се има толкова форми на домашно обучение или на обучение без училище, колкото на брой са семействата, които ги практикуват.
От експерименти, проведени от учители и университетски преподаватели
до семейства с определени религиозни вярвания и общности с маргинални култури.
Тези опити обогатяват многообразието в образованието и начините за разбиране на ученето.
Но за тази цел е необходимо всички те да могат да съществуват, да бъдат свободни
Аз мисля, че нищо не трябва да бъде задължително, свободата не може да бъде задължителна,
но може да се освободи пространство за нея, по такъв начин, че различните форми да бъдат легитимни.
И ако половината от нацията иска сегашното образование, ами нека да го практикуват,
но ако другата половина иска, да речем, 30 различни вида педагогика, нека ги има.
Новата образователна парадигма трябва да включва сценарии, в които всеки човек
да има възможност да експериментира, да открива нещата, които му харесват и после да ги развива.
От тук моето предложение е, че трябва да освободим училището от неговата училищна природа, тоест:
да махнем от него всичко, което
пречи на учениците да научават.
Не е необходимо ученето да става само в училище,
може да се реализира в клубове, квартални организации, на площада.
Тоест няма ограничение за мястото, на което такава система може да функционира.
- Това са юноши, моля ви. Не трябва да им обръщаме толкова много внимание.
Аз на 18 години исках да променя света, но това не е възможно....
-Не, не, не. На мен не ми изглежда, че нещата са чак такива.
Струва ми се, че критиката на децата е правилна.
Това е критика към образователната система, моля нека да не го приемаме лично.
- Аз трябва да взема решение.
Оставяме ли ги да прочетат речта или не?
- Слушай, Алисия, аз ще ти кажа едно нещо, ако ги оставиш, ще изгубиш своя авторитет.
Не може да правят, каквото поискат, не могат. - Все едно с времето ще забравят.
Аз после ще говоря с тях и ще им обясня защо не могат да го прочетат.
- Не, не е така. Ето, въпросът не е дали ние ще ги оставим да прочетат текста или не.
Струва ми се, че трябва да помислим дали ще отделим или не внимание на това, което те казват.
Това, което те казват, е нещо дълбоко, не е какво да е.
- Вижте, аз съм напълно съгласна с вас.
Защото всички сме прочели речта и там това, което децата искат
е да има промяна в образованието, развитие.
Струва ми се, че ако сме способни да трансформираме тази наша ежедневна рутина
Тогава децата ще ни възприемат по-сериозно.
И аз мисля, че това е една възможност.
Която ние получаваме на поднос.
Ако не можем да го разберем, може би причината е, че малко ги подценяваме.
Въпросът тогава е:
Готови ли сме да се възползваме от тази възможност?
Подготвени ли сме за тази промяна?
"Те малко по малко се освобождаваха от фалшивите дрехи, с които ги беше облякло нормалното училище;
смекчиха гласа и погледа си и седнаха между децата, за да говорят с тях и да слушат техните разговори." Олга и Летисия Косетини
Тук вече го няма великият учител, който преподававеликияурок.
Учителят просто е помощник в процеса на научаване
с една група от хора, които не знаят повече или по-малко от него.
Учителят трябва да се възприема като водач, трябва да се възприема, че неговата работа е да сее, да води,
че ще създава възможности и причини за детето да изследва, да работи и да се чувства заинтересувано и мотивирано.
За това, от моя гледна точка, терминът образование е объркан и в основата си е арогантен.
Например, образование идва от educere, това означава "изваждам".
Ако аз съм учител, искам да "извадя" нещо от детето, то да "извади" най-доброто от себе си.
но това също е арогантно, защото аз... има нещо насилствено в това да "извадиш" най-доброто от себе си,
в това аз да те накарам да извадиш най-доброто чрез моето образование.
Аз предлагам думата "грижа се", вместо "образовам". Тази дума има само един смисъл- или се грижиш, или не се грижиш.
"Образовам" може да има много значения, но "грижа се" - не.
Става въпрос за една способност да приемаш потока на живота, защото това тук е животът, не е нещо друго
и да нямаш постоянно намерението да обучаваш...
Добър начин за това е да изоставиш дори малкото усещане за всесилие, което често
имат учителите, които вярват, че носят в себе си нещо, на което трябва да научат учениците.
Да, необходимо е човек да положи много усилия за смирение
и за наблюдение,
за да може да усети всяко дете в неговия процес
и да се погрижи да не бъде пречка за това дете.
Решението не се състои в материалите, ресурсите, методологиите,
съдържанието, учебния план и планирането.
То е във формата, във взаимоотношенията.
То е у хората и в тяхноторазбиране за образованието, в тяхното разбиране за живота, детството и научаването.
Можем да обучим хиляди учители, да инвестираме милиони в материали и нови методологии,
но тайната е във виждането на всяко човешко същество за другите, за това, което правим и това, което сме.
С чисто сърце да разтвориш тази външна фасада, която всеки има, и да говориш ясно.
Това е единственото, от което имат нужда децата и от там нататък започва комуникацията...
Всичко, което си ти, когато е истинско, те го слушат.
За един учител, който не променя своето отношение, който не вярва в това, което прави, е много трудно да постигне резултати.
Основният принцип на всяка промяна е да поставиш под въпрос това, в което вярваш, а това събужда страх.
С една дума, аз не мога да се променя, ако продължавам да вярвам в същото, както досега.
И затова в определен смисъл или в символичен аспект, трябва да умра,
визията ми за живота трябва да умре, за да стане по-добра.
Ученето е една постоянна трансформация,
и трудно бихме могли да помагаме и да способстваме на някой друг да учи,
ако не учим самите ние, ако не се сблъскваме с вътрешната промяна,
с нашата лична история, с условията, които ни ограничават.
И логософското преподаване се базира на това като на нещо много естествено.
Не можеш да дадеш на някой нещо, което не притежаваш или всичко, което искаме да преподаваме
трябва да произтича от собствения ни опит, да произтича от собствения ни живот.
Тези, които преподават, идват от едно репресивно образование.
Вследствие на това учителите, които преподават, не знаят как да управляват собствените си емоции,
и затова не могат да научат и децата на това.
Ключът е в това всяко поколение да има своята отговорност, за мен това е най-важната отговорност
и тя се състои в това да даваш пример с живота си, да си пример за възможно най-цялостен живот.
Тъй като учителите, по време на своето обучение, са убеждавани, че образованието се прави по този начин,
поради това те имат по-малка способност да го поставят под въпрос,
но те не са щастливи, не са удовлетворени, не се наслаждават на своята работа.
Много е важно учителят да започне да се вглежда в това, което чувства, докато преподава.
Чувствам ли се в мир или се чувствам в конфликт със себе си?
Промяната в учителите, ами, тя е същата като промяната у родителите, а именно, да открият първо собствената си личност,
своя собствен потенциал и да се разкрият много по-дълбоко от вярванията и образованието, което са получили.
И това изисква една много сериозна работа вътре у човека, огромна работа.
На най-вече, това е път към самопознание,
един учител, за да бъде учител, трябва да е в постоянен процес на саморазвитие.
Много дълбока работа
на чувствителността, съзнанието, хармонията,
радостта, за да посмееш да се наречеш учител.
Защото ако учителят продължава да се страхува от утрешния ден, ако продължава да изпитва съмнение в собствените си способности,
няма да може да насочва детето.
Ако реално в обучението не се чувстваш щастлив, значи не обучаваш.
Така че учителят също така трябва да обича това, което е преживял до този момент,
за да може именно да направи завой и да го промени.
Когато си бил наистина свързан с децата, излизаш от занятията с тях подмладен,
далеч си от това да си тръгваш уморен от училище, усещаш много енергия.
Много хора да искат да бъдат учители, защото им харесва да играят,
да искат да бъдат учители, защото им харесва да прегръщат,
да искат да бъдат учители, защото искат да се учат от децата.
Аз мисля, че да си учител всъщност е една привилегия в този живот, защото
то е като да влизаш всеки ден в една работилница и да излизаш променен...
Трябва да си много, много сляп, за да не се възползваш от тази възможност за растеж,
защото е контакт със самия живот,то е като да си сред природата в нейния най-чист вид.
Как би могъл един учител да излъчва щастие и лична самореализация, ако системата го счита просто за един номер?
Това, което училището прави с децата, го прави и с учителите,
посредством своите награди и наказания, оценявания, ограничения, бюрокрация.
Сега когато казваме, че децата трябва да получат повече свобода,
това означава, че и учителите трябва да имат свобода.
Учителят има роля, която трябва да си извоюва отново.
Не защото държавата му я дава,а защото учителят сам я взема.
На практика това означава например, че в това училище няма директор.
Има общо управление, при което учителите трябва да постигат консенсус.
Няма на кого да се прехвърли вината, ако едно събрание не е ползотворно, тогава вината е на всички,
защото няма шеф, директор, някой, който да определя нещата.
На практика в края на всеки работен ден ние се събираме
и споделяме в продължение на час и половина- два това, което се е случило през деня.
Не зная дали тази наша форма на обучение би просъществувала, ако я нямаше именно тази работа зад нея, нали?
Не само че се събираме сутрин, но и в края на всеки ден, на вечеря също се събираме
за да говорим за децата, да направим някаква обща оценка на деня и на всяка група,
или да обсъдим някоя конкретна тема, ако е имало специфична ситуация.
Задачата на образованието е толкова комплексна,
че сам човек не може да я изпълнява, това е работа в екип.
Едно наистина демократично образование залага на това децата да решават за своето обучение,
на това родителите да бъдат свободни да решават и да участват в образованието на децата си
и на това учителите да избират по кой път да поемат във всяка класна стая, във всяко училище.
Само по този начин можем да сме сигурни, че образованието отговаря директно
на нуждите на всеки човек, семейство или общност.
Така че няма перфектна рецепта, един метод за всички,
има толкова модели, колкото такива свободни и независими форми съществуват.
Като учител, много хора, мои приятели, ме питат: Кое е най-доброто училище?
Кой е най-добрия модел?
И аз просто им казвам: "Вижте, там, където има любов, има уважение,
а там, където има уважение, има възможност да се създава, защото има диалог."
Така че трябва да е една институция, в която може реално да обичаш другия,
и да обичаш се има предвид да го приемаш такъв, какъвто е, където има любов, има уважение.
Много от тези педагогически модели са тръгнали от тук и после са конструирали
много кохерентни теории.
Но според моето виждане, са допуснали грешка, която е много характерна за нас като човешки същества:
Повярвали са, че са открили истината.
Важното не е да измислим други педагогики, и други, и други,
а да използваш педагогика, която е адекватна на културата в този момент и за тази група от деца,
за тази група от учители. Тогава ще се възползваме от педагогиката.
Трябва да следваме инстинктите си,
и да не се задоволяваме с това, което вече правим само, за да не си прекъснем инерцията.
Да забрави всичко, което е научил, всичко, което са му казали, всички концепции,с които се е запознал,
и да се свърже със своето сърце и всеки път, когато види едно дете,
да си спомня как и той е бил дете, да си спомня как най-много му е харесвало да играе
и как най-много е искал да му се усмихнат, че най-много е искал да го гъделичкат,
и да се свърже с това човешко същество сърце от сърце.
Честно казано вярвам, че образованието е въпрос на отделния човек,
отвъд всички педагогики... го прави конкретен човек.
- Михаела, трябваше ли да изляза от работа, за да дойда до тук за подобна глупост.
- За мен това не е глупост.
- Не знам защо ме извикаха.
- Не зная, мамо, другите искаха да прочетат нещо, но в крайна сметка не им позволиха.
- Типо всички предмети си добре и ще се дипломираш, нали?
- Да, мамо. - Добре.
- Трябва да те приемат. Как мислиш, че ще влезеш в университета?
- А кой ти каза, че аз искам да вляза в университета?
- Добре, Хуан, с това се свърши.
Ти имаш осигурено бъдеще...
Така че сега ще излезеш във ваканция, ще се забавляваш на плажа...
"Идеалите нямат място в образованието, защото пречат за разбиране на настоящето.
Можем да обърнем внимание на това, което е,
само ако престанем да бягаме към бъдещето." Джиду Кришнамурти
Семейството е всичко, от там идваме, то е в основата на всичко,
мястото, което ни приема. Семейството е изключително важно.
Систематичната педагогика казва, че основна роля в образованието имат родителите,
така че ако едно училище е слабо свързано със семейството, има тенденция да се затвори само в себе си,
и по този начин да възпроизвежда механизми на взаимоотношение и учене,
които със сигурност са далеч от реалността на всеки един ученик.
Без участието на родителите и на семейството един такъв проект изобщо не може да съществува.
Семейството не е виновно за лошите резултати в училище, както казват от училището,
семейството е отговорно за целия живот на човека, който отглежда.
То е определящо за оформянето на човешкото същество,
защото ти можеш да направиш всичко, за да придобие чувствителност, уважение, признание за другия,
но ако това дете си отиде вкъщи и там бащата едва му обръща внимание,
и когато му обръща внимание то е, за да го мъмри, да му вика, да му заповядва,
Какво му остава на това дете?
В миналото децата са учили в своите домове като са работели със своите родители,
в своите ежедневни задачи, всеки ден.
Всичко са научавали от своите родители и от общността.
Училището трябвало да подпомага този процес.
Но много семейства са изгубили доверие сами в себе си,
доверието, че техният инстинкт може да им каже как да отглеждат и обучават едно дете. l
Така, както сме го правили в продължение на хиляди години.
Изглежда родителите мислят, че отглеждането на детето е професионална дейност,
тоест, че за да отглеждам собственото си дете трябва да уча, трябва да се старая,
и че в крайна сметка, най-вероятно няма да успея да го направя добре, колкото и да се старая.
така че най-добре да оставя детето директно в ръцете на професионалист,
педагог, педиатър, психолог, а това не е така.
Единствените, които могат да се грижат добре за децата си, са родителите,
Всъщност децата са една огромна възможност, един подарък, наистина са подарък.
И е тъжно, че обикновено в развития свят това, което правим е, че ги отстраняваме.
Рано ги изпращаме на училище, има майки и бащи, които виждат децата си за един час на ден.
Но как е възможно такова нещо? И въобще как може да се надяваме след това на нещо хубаво?
Така, децата имат нужда да бъдат със своите родители,
детето установява много силна привързаност с един човек, обикновено с майка си,
и много зле преживява раздялата с този човек.
Преживява я толкова по-зле, колкото е по-малко детето и колкото по-дълго се налага да е разделено от този човек.
Вижда, че родителите му са го оставили тук, за да могат през това време да правят интересни неща,
или за да работят, а то е тук затворено, за да не им досажда,
и в много случаи те имат това чувство и не разбират защо учат всичко това.
Включително яслите, да кажем, от добра категория не правят абсолютно нищо по-добро.
Пак става въпрос за разделяне на детето от майката толкова рано,
Кой, кое изследване обосновава това? В крайна сметка, нищо не обосновава това...
Ние трябва да сме с нашите семейства, училищата няма място тук,
ние трябва да сме с нашите приятели и да си играем,
с нашата «банда» и да се учим да познаваме света.
Социалният натиск, удълженият работен ден, необходимостта да не се чувстваме изолирани,
ни задължават всеки ден да взимаме решения, без да се запитаме реално дали са логични, дали са съвместими с нашата същност,
без да мислим как се чувстваме.
Аз мисля, че децата са отражение на обществото, в което живеем и ако са обгрижвани,
това се вижда. Но това общество не се грижи за децата, защото не се грижи и само за себе си.
Те са нашето огледало.
Когато детето се върне от училище вкъщи, въпросът, който родителите му задават, е: И какво правихте?
Ти как се представи? И какво научи?
Но въпросът, който обикновено никога не задаваме е Как се чувстваше днес в училище?
Най-революционната идея, която съществува, е да се опитваме хората да бъдат щастливи.
Когато един човек е щастлив, той има желание да сподели това щастие с другия,
има желание да сподели тази любов с другия, и има желание да помага и да си сътрудничи с другия.
Но за всичко това е необходимо човек да бъде в мир със себе си.
Ако аз казвам на детето си да бъде щастливо, "бъди щастлив" но аз не се чувствам добре,
защото моите родители не са ме научили на това,
тогава моето дете няма да може да научи наистина как да бъде щастливо,
защото аз няма да мога да му го демонстрирам.
Кога един човек е в мир със себе си?
Тогава, когато е способен да погледне към своя баща и към своята майка
и да каже: "Да, това са моят баща и моята майка, въпреки всичко, което се е случило аз съм в мир с моето минало.
Аз не се боря срещу нищо, не искам нито да защитавам, нито да демонстрирам нещо,
нямам нужда да създавам никаква фалшива самоличност,
самоличност на учител, на психолог или на някой друг, не, АЗ ПРОСТО СЪМ."
Хората трябва да си припомнят какви са били като малки деца,
и да си спомнят, че това, което е било най-важно за тях, е било да видят в очите на родителите си безусловна любов,
пълно приемане,
и да погледнат към своите деца с очите на любознанието, с очите на откритието
и не само да открият самото дете, но също така да открият
света през очите и през ръцете на детето.
Мисля, че в този момент откриваме какво означава наистина да си майка или баща.
Ами аз бих им казал да наблюдават децата си или ако нямат собствени деца, да погледнат други деца
да ги наблюдават за известно време от сърце
и това ще е достатъчно... за да решат...
Така че дайте им колкото можете повече внимание, играйте, търкаляйте се с тях,
участвайте с тях във всичко, което можете, направете така, че те да участват във вашата работа,
да научат нещата, които се правят вкъщи, но по своя воля и като игра.
Колкото и хубави методи да имаме, детето има нужда преди всичко от любов,
близост, да се чувства обгрижено, защитено, колкото е по-малко, толкова по-защитено.
И после то самото ще може да защитава и да се грижи за другите.
Искам да кажа, че първо трябва да се привърже, за да може после да се "отвърже".
Смятам, че майките и бащите
започваме да ставаме отново обучаващите, които сме били в определен момент.
Много повече от това да отидеш и да повериш детето си на място, където изглежда, че ще ти го обучат добре.
Казваме си: "Да видим, момент, не? Не приемам това."
И смятам, че това трябва да дойде отвътре, няма да дойде от някаква въшна сила,
това е нещо, което за да го достигнеш, трябва да работиш на много лично ниво.
Нашата социална, културна и лична история ни е довела до този момент.
Възприемаме и вярваме в голямо количество цели и очаквания, която вероятно не са истински наши,
а са на света, който ни заобикаля:
най-доброто училище, най-добрия университет, титли, престиж, пари
в крайна сметка сме забравили какво наистина търсим.
Какво търсят? Търсят детето им да получи определена диплома ли? С каква цел?
Защо съм се впуснал в търсене на познание? Какво търся? Какъв тип познание търся?
Знание, което да доведе детето до успех? Какво разбирам под "успех"?
Моето дете трябва да е такова, каквото аз искам да бъде или да постигне това, което аз никога не съм успял да постигна,
всичко това е много егоцентрично.
Дали ги обучавам за това да знаят да се приспособяват към обществото, в което ще живеят и което ще бъде трудно?
Или ги обучавам, за да могат критично да определят какво им харесва, какво не им харесва,
и после ден след ден да работят, за да подобрят това общество?
Защото детето идва на света толкова начисто, че неизбежно ще постави под въпрос моя свят,
защото за него всичко е ново. За него нищо не е старо.
Доверете се на децата си, те знаят много повече отколкото ние смятаме,
защото понякога хората, които най-много ограничават своите деца,
това сме родителите и после страдаме от това.
Това, което се опитвам да кажа е, че е толкова прекрасно да можеш да се грижиш за едно дете
заради всичко неочаквано, което се случва, заради всичко невероятно, заради всички проблеми, които ни носи,
това е прекрасно, защото това е огромна възможност да израстваме.
Да освободим нашите очаквания, да сложим настрани това, което светът изисква от децата,
това, което културата очаква от всеки от нас.
Уважавайте децата,
дайте им възможността да се развиват така, както те се развиват,
не така, както ние възрастните искаме или смятаме, че трябва да се развиват,
а така, както само те могат да го направят.
Идеалите и целите, които имаме за децата не ни позволяват да видим какви са те в действителност
и от какво имат нужда... не утре или след няколко години, а днес.
Има едно единствено нещо, което е истински важно.
Това е любовта, която можем да дадем на децата.
Ако искаме различно общество,
единственото, което реално трябва да направим,
е да обичаме децата и да ги научим те да обичат другите.
Знанието ще дойде само, постиженията на света идват сами,
но едно дете, което не е било обичано, трудно може да се научи да обича.
- Това е нещо, което едни съученици написаха, за да го прочетат в края на годината, но не им позволиха.
А на мен ми се струва, че е важно и затова бих искал да го прочета.
"В наше време образованието е забранено.
Много малко от това, което се случва в нашето училище, е наистина важно.
А нещата, които са важни, не са написани в никой учебник или тетрадка.
Как ще се справяме в живота?
Как ще се изправим срещу трудностите?
Не знаем. Не ни учат на това.
Много говорят за образование, прогрес, демокрация, свобода, по-добър свят...
но нищо от това не се случва в класната стая.
Учат ни да сме отчуждени един от друг и да се състезаваме за неща, които нямат стойност.
Родители и учители не ни чуват.
Никога не ни питат за нашето мнение.
Нямат си представа какво чувстваме, какво мислим или какво искаме да правим.
Нямаше ли да е чудесно, ако ние избирахме всеки ден да ходим на училище?
Ако това беше наш избор, а не на нашите родители.
Ако училището беше едно хубаво място, където да се забавляваме, да играем,
да бъдем свободни, да избираме какво да учим и как да го учим."
Има много формати, при които се правят опити да се промени структурата на училището. (колеж Рудолф Щайнер, Чили)
Формати, при които обучаващите се осмеляват да мислят за училището от друга перспектива.
(Фондация Ново училище, Колумбия) Много от тях са се превърнали в завършени методи,
други функционират в рамките на общности или публични пространства, (Популярен културен институт Кали, Колумбия)
Някои са избрали да продължат съществуването си под частна форма (Колеж на идеите, Колумбия)
а много други го правят в рамките на общественото училище. (Колеж Алфонсо Гутиерез, Колумбия)
Тези примери са живо доказателство, че традиционната схема на училището
може да бъде преработена и променена. (Градина/ Колеж Свят на Монтесори, Колумбия)
Има формати във всички социални групи,
където е имало учители с желание за промяна. (Свободно училище Пачамама, Еквадор)
Активно училище, Популярно, Свободно, Кооперативно, Екологично, Демократично, Холистично,
етническо, Образование без училище, домашно образование... (Проект Аматрея за еволюционно образование, Аржентина)
В по-голяма или по-малка степен, всички тези форми гледат на образованието като на едно постоянно израстване, (Колеж на слънцето, Аржентина)
като на жива обмяна между индивида, неговите родители, околна среда и общност.
Едно Живо Образование... (Експериментално училище Лас Ленгас, Аржентина)
"Учете ни, че нещата мога да бъдат различни.
Това е примерът, който трябва да ни дадете.
Вашите очаквания са си ваши, не са наши.
И докато продължавате да ги имате, ние ще продължаваме да не ги оправдаваме."
Този филм представя една част от идеите, които намерихме (Свободно междукултурно училище Инка-Семана, Еквадор)
Посетихме някои от всички тези формати, които съществуват и малко от тях успяхме да опознаем в дълбочина. (Колеж Инкре, Уругвай)
Не съществува една единствена форма, не съществува най-добрия модел.
Истинското разнообразие съществува само, когато се уважава и се експериментира с разнообразието във всичките му измерения. (Държавна градина Монтесори Абехитас, Перу)
Всички тези форми са ценни, защото са плод на изследвания, на които хората са посветили живота си.
Съществуват разлики и прилики, но няма съмнение, че всички те допринасят за подобряването на образованието. (Свободно валдорфско училище Михаел, Испания)
Имаме нужда техните идеи и опит да излязат на светло (Монтесорски колеж Маргарет Меад, Перу)
да можем да оценим техния принос, история, богатство и ограничения. (Държавна градина Карамелос Суртидос, Аржентина)
Да споделим ресурси, да обменим гледни точки и да изградим заедно една нова образователна парадигма. (Ферма Интеграция, Аржентина)
"Заради всичко това, казваме СТИГА.
Стига сте решавали вместо нас,
стига сте ни оценявали, стига сте се налагали.
Нито науките, нито изпитите, нито титлите ни определят.
- Затова сме тук, за да говорим, за да споделим нашите идеи.
- Да научим, че нещата могат да се променят.
"Ние ще решаваме какви искаме да бъдем, какво искаме да правим, да чувстваме или да мислим."
Днес, повече от всякога, съществуват ресурси тези форми да се множат и разнообразяват. (Образователен кооператив Олга Косетини, Аржентина)
Съществува възможността училището да се срещне отново с образованието, (Училище на новата култура Ла Сесилия, Аржентина)
да бъде едно място, създадено и управлявано от цялата общност,
което да отговаря на нуждите на хората и тяхното обкръжение.
"Смятаме, че образованието е забранено.
Не по вина на семействата, не по вина на децата, не по вина на учителите.
Всички сме отговорни.
Всеки път, когато избираме да погледнем на другата страна, вместо да слушаме.
Всеки път, когато избираме целта, вместо пътя.
Всеки път, когато оставяме всичко, както си е, вместо да пробваме нещо ново."
Този филм е покана да се срещнем с образованието извън рамките на училището, което всички познаваме,
покана да мислим за други форми на учене,
да разговаряме и обсъждаме нашите училищни и образователни практики.
- Може да си учител.
- Може да си ученик.
- Може да си родител, няма значение какъв си, помогни ни.
- Образованието трябва да напредва.
- Трябва да израства.
- Трябва да се промени.
Да се срещаме с другите, да се запознаваме и да изследваме техния опит,
да обменяме идеи и да ги превръщаме в реалност.
Това е нашето предложение и това започва още от днес. (УЧИЛИЩЕ ЗА ЖИВОТА)
ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ РЕЕВО МРЕЖА ЗА ЖИВО ОБРАЗОВАНИЕ
СРЕЩА, ОБМЯНА, ДЕЙСТВИЕ