Tip:
Highlight text to annotate it
X
Лимитът на дълга е като финансово оръжие за масово унищожение, приковано към
правителството на Съединените Щати от правителството на Съединените Щати.
Объркващо? Тогава е време да Обясним лимита на дълга на Съединените Щати.
За да разберете лимита на дълга трябва да знаете, че САЩ поделя финансовата
отговорност между президента и конгреса.
Що се отнася до парите, президентът има две задачи:
1. Да събира данъци и... 2. Да ги харчи за ръководене на правителството.
Това може да ви даде представата, че спрямо парите президентът е всемогъщ.
Особено като чуете в новините "новият бюджет на президента" или планът му да
"вдигне данъците на шивачите" или "намали данъците на пчеларите".
Но реалността е противоположна и президентът е този, който получава заповеди.
От кого?
Конгреса.
Работа на конгреса е да зададе данъка и укаже каква част от него правителството
ще изхарчи, чрез изработка на бюджета.
И макар президентът да изпраща бюджет на конгреса и иска промени
в данъчното ниво, това са само молби, които конгресът може да пренебрегва.
Конгресът може да добавя или вади каквото поиска от президентският бюджет,
или да го захвърли и напише нов. Същото важи и за данъчното ниво.
Така конгресът решава какво иска: мостове, танкове, сгради, съдилища, роботи на Марс,
роботи на земята, Национални паркове и т.н., и одобрява бюджет с тези неща в него.
Веднъж одобрен, президентът е задължен по закон да изхарчи посочените от Конгреса
бюджетни пари и да го покрие чрез данъци, посочени от конгреса.
Докато приходите от данъци са повече от разходите, всичко е наред.
Но, почти винаги, конгресът залага повече в бюджета, отколкото се събира с данъци,
което означава, че президентът трябва да вземе пари назаем, за да покрие разликата.
В повечето страни нещата приключват дотук, защото ако законодателите одобрят повече харчове
отколкото има приходи, те косвено са одобрили нужните заеми -- но не и в Щатите.
Тук Конгресът *също* ограничава общия дълг, който Съединените Щати могат да имат.
Лимит на дълга звучи като добра идея, докато не погледнете реалните последствия
от взаимодействието на двата клона на правителството.
Когато общите заеми се доближат до лимита, Конгресът обикновено сочи президента
и изпитва шок, *шок* че безразсъдното му харчене ни е приближило
да лимита на дълга, който те, разумните и далновидни хора от Конгреса, са заложили.
И макар да е технически правилно, че президентът е взел заемите,
конгресът го е принудил, чрез одобряване на бюджет, който той по закон е задължен
да изхарчи без и да е одобрявал нужните данъци, покриващи разходите. покриващи
Така борбата за лимита на дълга е правителствен вариант на любима игра:
"спри да се удряш", но с допълнението, че всички гледат ужасени.
Защото, важно е да отбележим, лимитът на дълга не се отнася за бъдещи разходи -
не е кредитна карта, на която да вдигнеш лимита, за да може да се вдигне щур правителствен купон.
Лимитът на дълга покрива вече направени разходи.
Например, правителството наема компания да асфалтира федерална магистрала. Но ако САЩ
достигнали лимита, когато компанията си поиска парите след приключване на работата,
правителството не може. Това разклаща доверието към Щатите, и понеже големи части
от глобалната икономика разчитат доларът да е надежден, доверието е много значимо.
Но винаги има изход: Конгресът повишава лимита на дълга и, предвид ужаса,
за който говорихме, винаги са го правили.
Та, ако невдигането тавана на дълга може да е пагубно, а решението е просто
и винаги вземано в крайно сметка: *защо обсъждането продължава с месеци?*
Защото: политика.
Лимитът на дълга не в конституцията, конгресът само го е създал и от тяхна
гледна точка лимитът на дълга е страхотен, защото:
1. Създава проблем, за който 2. Конгресът може (технически) да обвини
президентът, който 3. Се нуждае от решението, което само те дават.
Конгресът използва заплахата от взаимно финансово самоунищожение като коз
в преговори, които те имат полза да протакват до последната... възможна... секунда.