Tip:
Highlight text to annotate it
X
Translator: Boyana Hristova Reviewer: Stoyan Georgiev
Какво се случва
в ума на това бебе?
Ако питате хората преди 30 години
повечето от тях, включително психолозите,
биха отговорили, че бебето е ирационално,
нелогично, егоцентрично --
че не би могло да осъзнае гледната точка на друг човек
или да разбере причина и следствие.
През последните 20 години,
развиващата се наука категорично обърна тази представа.
Така вече
смятаме, че начинът на мислене при това бебе
е като на най-брилянтните учени.
Нека ви дам само един пример за това.
Едно от нещата, за които би могло да мисли бебето,
и които се случват в умът му,
е да се опитва да отгатне
какво се случва в ума на другото бебе.
В крайна сметка, едно от най-трудните неща за всички нас
е да открием какво си мислят и чувстват другите.
И може би най-трудното от всички
е да осъзнаем, че това, което другите хора мислят и чувстват
всъщност не е съвсем същото като това, което ние мислим и чувстваме.
Всеки, който се е занимавал с политика може да потвърди
колко трудно е за някои хора да осъзнаят това.
Искахме да знаем
дали бебетата и малките деца
са способни да осъзнаят нещо толкова дълбоко.
Възниква въпросът: Как бихме могли да ги попитаме?
Бебетата, в края на краищата, не могат да говорят
и ако попиташ някое 3 годишно хлапе
да ти опише какво мисли,
това, което ще получиш е красив монолог
за понита и рожденни дни и други подобни неща.
Така че, как тогава ги попитахме?
Оказа се, че тайната беше в броколите.
Това, което направихме - Бети Рапачоли, моя студентка и аз -
беше да дадем на бебетата две купи с храна:
една със сурови броколи
и една с вкусни кракери (хрупкави соленки) под формата на рибки.
Всички бебета, включително тези от Бъркли,
харесват кракерите и не харесват суровите броколи.
(смях)
После, това, което Бети направи
беше да опита по малко от всяка купа
и да се преструва, че го харесва или не.
Така, през половината време, тя се преструваше
че харесва кракерите и не харесва броколите -
също като бебето, както и като която и да е друга разумна личност.
Но през останалото време
това, което правеше тя е да вземе по малко от броколите
и да каже "Мммм, броколи.
Опитах броколите. Мммм."
После взимаше малко от кракерите
и казваше "Пфу, гадост, кракери.
Опитах кракери. Пфу, гадост."
Така тя се преструваше, че това, което иска
е точно обратното, на това, което бебетата искат.
Направихме това с 15 и 18 месечни бебета.
После тя протягаше ръка и казваше,
"Ще ми дадеш ли малко?"
Сега въпроса е: Какво ще й даде бебето,
това, което бебето харесва или това, което тя харесва?
И забележителното беше, че 18 месечните бебета,
едва проходили и проговорили,
й даваха соленки, ако тя харесва соленките
и броколи, ако тя харесва броколите.
От друга страна,
15 месечните, се втренчваха в нея за дълго време,
ако се беше преструвала, че харесва броколите,
сякаш не могат да разберат какво се случва.
Но после, след наистина дълго вглеждане,
те просто й подаваха кракерите,
това, което смятаха, че всеки трябва да харесва.
Така че има две наистина забележителни неща относно това.
Първото е, че тези малки 18 месечни бебета
вече са открили
този наистина дълбок факт за човешката същност,
че ние не винаги искаме едни и същи неща.
И още повече, те чувстваха, че трябва да направят така,
че да помогнат на другите да получат това, което искат.
Още по-забележително в случая
фактът, че 15 месечните не го правеха,
подсказва, че тези 18 месечни бебета са научили
този дълбок проницателен факт за човешката същност
в трите месеца от време, изминало от времето, когато са били на 15 месеца.
Така че децата едновременно и знаят повече и научават повече,
отколкото ние някога сме си представяли.
И това е само едно от стотиците и стотици изследвания в последните 20 години,
които в действителност го демонстрират.
Въпросът, който бихте задали е:
Защо децата научават толкова много?
И как е възможно да научат толкова много
за толкова кратко време?
Имам предвид, в крайна сметка, ако погледете на бебетата повърхностно,
то те изглеждат доста безполезни.
И всъщност те дори са повече от безполезни,
защото ние трябва да влагаме толкова много време и енергия
само за да ги опазим живи.
Но ако се обърнем към еволюцията
за да отговорим на тази загатка
а именно, защо прекарваме толкова много време
грижейки се за безполезни бебета,
излиза, че всъщност има отговор.
Ако разгледаме много и различни видове животни,
не само приматите,
но също така други бозайници, птици,
дори двуутробни
като кенгуру и уомбат,
излиза, че има връзка
между това колко дълго детство има вида
и колко е голям техният мозък спрямо тялото им
и колко умни и съобразителни са.
Пример за това са птиците.
От една страна
имаме гарванът от Нова Каледония
и гарвани и други полски свраки, врани и така нататък,
които са изключително умни птици.
В някои отношения те са умни, колкото шимпанзетата.
И това е птица от корицата на "Наука",
която се е научила как да използва инструмент за да получи храна.
От друга страна,
имаме нашият приятел домашното пиле.
И пилета и патета и гъски и пуйки
са по същество от тъпи по-тъпи.
Така че, те са много, много добри в кълването на жито,
но не са особено добри в правенето на каквото и да е друго.
И така, оказва се, че бебетата,
бебетата на гарваните от Нова Каледония, имат детство.
Те зависят от техните майки
да пускат червеи в отворените им усти
за цели две години,
което е наистина дълго време за живота на една птица.
Докато пилетата са всъщност съзрели
в рамките на 2 месеца.
Така че детството е причината,
поради която гарваните попадат на корицата на "Наука",
а пилетата попадат в супника.
Има нещо в това дълго детство,
което изглежда е свързано
с познанието и ученето.
Какъв вид обяснение бихме могли да дадем за това?
Ами някои животни, като пилетата,
изглеждат красиво подходящи
да правят само едно нещо наистина добре.
Така че, те изглежда са красиво подходящи
да кълват жито в една околна среда.
Други създания, като гарваните,
не са особено добри в правенето на нещо специфично,
но са изключително добри
в ученето на правилата при различни околни среди.
И разбира се, човешките същества
са далеч напред в краят на това разпределение като гарваните.
Ние имаме по-големи мозъци отнесено към телата ни
спрямо което и да е друго животно.
Ние сме по-умни, по-съобразителни,
можем да учим повече,
оцеляваме в повече и различни среди,
мигрираме и покоряваме света и дори отидохме в космоса.
И нашите бебета и деца са зависими от нас
за много повече от колкото бебетата на който и да е друг вид.
Синът ми е на 23.
(смях)
И поне докато са на 23,
ние все още подаваме червеи
в тези малки отворени устенца.
Добре, защо виждаме тази връзка?
Идеята е, че тази стратегия, тази стратегия за учене,
е изключително мощна, чудесна стратегия за справяне със света,
но има един голям недостатък.
И този голям недостатък
е че, докато всъщност извършваш това обучение,
ти ще бъде безпомощен.
Така че, не би искал, в момента, когато те атакува мастодонт
да се чудиш,
"Прашка или може би копие би ми свършило работа. Кое е всъщност по-доброто?"
Ти би искал да знаеш това
преди мастодонта наистина да се появи.
И изглежда начинът, по който еволюцията е разрешила този проблем
е чрез един вид разделение на труда.
И така, идеята е, че имаме този ранен период, през който сме абсолютно защитени.
Не е нужно да правим нещо. Всичко, което е необходимо е да се обучаваме.
И по-късно, като възрастни,
можем да вземем всички тези неща, които сме научили като бебета и деца
и да ги използваме за да се справяме със света.
По този начин можем да смятаме,
че бебетата и малките деца
са като отдел Проучване и Развитие за човешката раса.
Те са защитени човечета,
които просто трябва да се учат и да имат добри идеи,
а ние сме отдел Производство и Пласиране.
Ние трява да вземем всички тези идеи
които сме научили като деца
и да се възползваме от тях.
Друг начин да погледнем на нещата
е вместо да мислим за бебетата и децата
като дефектни възрастни
е да гледаме на тях
като на различна фаза от развитието на същият вид --
например като гъсениците и пеперудите --
само че, те всъщност са прекрасните пеперуди,
които летят из градината и проучват,
а ние сме гъсениците,
които напредваме по нашият тесен, пораснал път на възрастни.
Ако това е истина и бебетата са проектирани да учат --
и тази история за еволюцията твърди, че децата са за учене,
това е предназначението им --
тогава можем да очакваме,
че те притежават наистина мощни механизми за учене.
И в действителност, мозъкът на едно бебе
е най-мощният компютър за учене
на планетата.
Но истинските компютри всъщност стават доста по-добри.
И така се стигна до революция
в разбирането ни за това как учат машините напоследък.
Всичко тръгва от идеите на един човек,
Преподобният Томас Бейс,
който е бил статистик и математик през 18ти век.
По същество, това което Бейс е направил
е да предостави математически начин
за използване на теория на вероятностите
да характеризира, описва
начинът, по който учените разгадават света.
Това, което правят учените
е, че имат хипотеза, с която смятат, че е добре да започнат.
После отиват и я тестват спрямо доказателствата.
Доказателствата ги карат да променят хипотезата си.
После тестват новата хипотеза
и отново и отново.
Бейс ни показва математически как можем да правим това.
Математиката е в основата
на най-добрите обучаващи се програми, които имаме сега.
Преди около 10 години,
аз предположих, че бебетата може да правят същото.
Така че, ако искате да знаете какво се случва
зад тези красиви кафяви очи,
смятам, че е нещо подобно.
Това са бележките на Преподобният Бейс.
Смятам, че бебетата всъщност правят сложни изчисления
с условни вероятности, които те постоянно променят,
за да разберат как е устроен света.
Добре, сега това изглежда още по-трудно да се демонстрира.
Понеже, ако попитате дори възрастните за статистика,
ще ви изгледат глупаво.
Как е възможно децата да се занимават със статистика?
За да тестваме това, ние използвахме една машина,
наречена Blicket Detector.
Тя представлява една кутия, която свети и свири музика,
когато сложите определени неща на нея.
Използвайки тази доста обикновена машина,
моята и други лаборатории направихме дузина изследвания,
които показват колко добри са бебетата
в опознаването на света.
Нека спомена само едно,
което направихме с Тумар Къшнър, мой студент.
Ако ви покажа машината,
най-вероятно бихте предположили, че
начинът да я накарате да работи
е да сложите блок на върха на машината.
Но всъщност, тази машина
работи по малко странен начин.
Защото, ако сложите блок на върха,
сега ще ви изненадам,
тя всъщност ще се включи в два от три случая.
От друга страна, ако сложите блок на самата машина,
ще се активира два от шест пъти.
Така по-невероятното допускане
всъщност има по-силни доказателства.
Изглежда сякаш размахването
е по-ефективна стратегия от другите.
Ние направихме следното: дадохме на четири годишни този модел с доказателства
и ги помолихме да включат машината.
И разбира се, 4 годишните използваха доказателствата
и размахваха обект на върха на машината.
Сега, две са интересните неща относно това.
Първото е, отново, помнете, че това са 4 годишни.
Те тъкмо започват да се учат как да броят.
Но несъзнателно,
те извършват тези доста сложни изчисления,
които ще им дадат мярка за тази условна вероятност.
Другото интересно е,
че използват наличните доказателства
за да получат идея, да стигнат до допускане за света,
което, само по себе си, изглежда доста невероятно.
Чрез проучванията, които правихме в моята лаборатория, подобни проучвания,
ние показахме, че четири годишните са всъщност по-добри
в намирането на нетипични хипотези,
от възрастните, на които дадохме съвсем същото задание.
При тези обстоятелства,
децата използват статистика, за да направят открития за заобикалящият ги свят,
но освен това, учените правят също експерименти,
а ние искахме да видим, дали децата експериментират.
Когато децата експериментират, ние го наричаме "да се захванеш с всичко"
или по друг начин "игра".
Напоследък има цяла група интересни изследвания,
които показват, че играта
е всъщност един вид програма за експериментално проучване.
Има едно, от лабораторията на Кристин Легеър.
Кристин използва нашата машина.
Тя показваше на децата,
че жълтите обекти активират машината, а червените не,
а после им показваше аномалия.
Това, което ще видите е,
че това малко момче, ще премине през пет допускания
в рамките на две минути.
(видео) Момче: А така?
Същото като от другата страна.
Алисън Гопник: Добре, значи първото му допускане, току що беше опорочено.
(смях)
Момче: Това го накара да свети, а това нищо.
АГ: Добре, той изкара записките си по експеримента.
Момче: Какво го кара да свети.
(смях)
Не знам.
АГ: Всеки учен ще разпознае това изражение на отчаяние.
(смях)
Момче: О, защото трябва да е ето така,
а това ето така.
АГ: Добре, допускане две.
Момче: Ето за това.
Оу.
(смях)
АГ: Сега това е следващата идея.
Той каза на експериментатора да направи следното,
опитай да го сложиш на другото място.
Отново не работи.
Момче: О, защото светва само тук,
но не и тук.
Дъното на кутията
има електричество,
но това няма.
АГ: Добре, сега е четвъртата хипотеза.
Момче: Светна.
Значи като сложиш четири.
Значи слагаш четири тук за да светне
и две тук.
АГ: Добре, ето я и петата хипотеза.
Сега, това е специално --
това е изключително очарователно и изразително малко момче,
но това, което Кристин откри, е че поведението всъщност е доста типично.
Ако се вгледате в начинът, по който играят децата, когато ги помолите да обяснят нещо,
те всъщност правят серия от експерименти.
Това е съвсем типично за четири годишните.
Какво ли е да бъдеш такова създание?
Какво е да си една от тези брилиятни пеперуди,
които могат да тестват пет допускания за две минути?
Ако се върнем към психолозите и философите,
доста от тях твърдят,
че бебетата и малките деца едва осъзнават,
ако въобще осъзнават нещо.
Аз смятам, че точно обратното е вярно.
Считам, че бебетата и децата са всъщност по-съзнателни от нас като възрастни.
Това е, което знаем за това как работи съзнанието при възрастните.
При тях вниманието и осъзнаването
изглежда като светлина от прожектор.
Това, което се случва при възрастните
е, че ние решаваме дали нещо е приложимо или важно
и дали трябва да му обръщаме внимание.
Нашето осъзнаване на това нещо
става изключително ярко и жизнено,
а всичко останало отива в тъмнината.
Ние дори поназнайваме нещичко за това как мозъка го прави.
Това, което се случва, когато внимаваме в нещо
е че префронталният кортекс, това е един вид изпълнителната част от нашият мозък,
праща сигнал,
който прави малка част от мозъка ни доста по-съобразителна,
по-гъвкава, по-добра в ученето
и изключва активността
в останалата част от мозъка ни.
По този начин ние имаме наистина много фокусирано, водено от целта вид внимание.
Докато при бебетата и малките деца,
наблюдаваме нещо много различно.
Смятам, че бебетата и малките деца
притежават по-скоро цяла група фенери от съзнаване,
а не само една фокусирана светлина.
За това бебетата и малките деца са доста зле
в концентрирането върху само едно нещо.
Но са изключително добри в приемането на огромно количество информация
от много и различни източници едновременно.
Ако наистина погледнете в мозъците им,
ще видите, че те са препълнени от невротрансмитери,
които се справят много добре с ученето и гъвкавостта,
а дори не сме стигнали още до инхибиторите.
Така че, когато казваме, че бебетата и малките деца
не се справят с обръщането на внимание,
това, което имаме предвид е, че те всъщност не могат да не обърнат внимание.
Не се справят с това да отхвърлят
всички интересни неща, които биха ги научили на нещо
и да се фокусират само върху това, което е важно.
Това е вида внимание, вида осъзнаване,
което можем да очакваме
от тези пеперуди, които са създадени за учене.
Ако искаме да измислим начин
да пробваме този вид осъзнаване като възрастни,
най-доброто е да мислим за случаи,
когато сме поставени в нова ситуация, в която не сме попадали преди --
когато се влюбваме в нов човек
или когато сме в нов град за първи път.
Това, което се случва тогава е, че съзнанието ни
се разширява,
така че тези три дни в Париж,
изглежда са пълни с повече осъзнаване и опит,
отколкото всички месеци, в които
се разхождаме, говорим, срещаме в къщи.
И между другото, това кафе,
това прекрасно кафе, което пихме на долният етаж,
всъщност имитира ефекта
на тези бебешки невротрансмитери.
Така че, какво е да си бебе?
Това е, като да си в влюбен,
докато си в Париж за първи път,
след като си пил три двойни кафета.
(смях)
Това е фантастичен начин на съществуване,
но води до това да се събудиш плачещ в три часа през нощта.
(смях)
Хубаво е да си порастнал.
Не искам да говоря твърде много колко прекрасни са бебетата.
Хубаво е да си порастнал.
Можем да си вързваме обувките или да пресичаме улицата сами.
И има смисъл да влагаме толкова много усилия
да накараме бебетата да мислят като възрастни.
Но ако искаме да сме като тези пеперуди,
да сме с отворени умове, любознателни с
въображение, изобретателност, нововъведения,
може би, поне от време на време
трябва да караме възрастните
да започнат да мислят повече като деца.
(Аплодисменти)