Tip:
Highlight text to annotate it
X
Слизат надолу по стълбите.
Държат музикални инструменти.
Но не свирят на тях.
Държат ги отвесно.
Вижда се пръст, готов за засвири по арфата,
но не точно. Има чувство на очакване.
Това е "Златното стълбище" на Едуард Бърн-Джоунс,
която той започва през 1976
и излага през 1880.
Виждаме цял поток от хора,
които държат музикални инструменти
и слизат по извиващото се стълбище.
Не са каквито и да е фигури, а на млади жени
в класически тоги
насред италианска архитектура.
В тази картина няма много ярки цветове.
Представлява съвкупност от хармонии на бялото,
на златното и сребърното.
Но е и много поетична и емоционално наситена,
мисля, че това усещане за мистерия
и наистина важно за Бърн-Джоунс.
Това е картина, която според мен
е за идеята за движение напред,
а той използва визуалното, за да създаде нотна стълба.
Стълбището функционира
почти като стълба от тонове, а фигурите
се изменят между златно и сребърно,
има някаква структура.
И разбира се, има и музикален призив заради инструментите,
но именно тази красива и тясна връзка е това,
което се създава между фигурите и архитектурата,
като изглежда сякаш всички извиква красива и хармонична мелодия.
Добиваме представа за "преди" и "след",
сякаш идват от пространството,
което виждаме горе вляво.
Вероято има още повече фигури, които ще слезнат надолу.
Те се слизат по стълбите, влизат през вратата
и едно от фигурите точно на вратата се спира и се обръща.
Това създава чувството за някаква важност на отрязъка от време.
Картината е нещо, което виждаме изцяло наведнъж.
Музиката е нещо, което се случва в протежение на времето.
Мисля, че художникът вероятно се чуди
как една картина може да се случи в протежение на време както музиката.
Картината имала две възможни заглавия
преди да стане "Златното стълбище" -
"Музиката на краля" или "Музика на стълбите".
Идеята за "Музиката на краля"
ми напомня за музика в кралския двор
и дори за ангелите
от Гантския олтар на Вай Ейк, които свирят небесна музика.
Има нещо в повторението
на фигурите и сходността на лицата,
а също и в начина, по който не общуват помежду си,
изглеждат сякаш са всеки в своя свят,
което създава усещане за вътрешен свят.
Има игра между тържественото в тази картина
и неформалното.
Фигурите сякаш са не от този свят.
Британската публика е свикнала да вижда картини,
които показват много специфични теми,
с които те са запознати,
от Шекспир, от гръцката и римската митология
или от други литературни източници.
През 1860-те виждаме отдръпване
от тази тематика.
Имаме картина, която не е свързана с никоя литературна творба,
а е просто емоционално наситена.
До някаква степен опитваща се да направи това, което музиката прави.
.