Tip:
Highlight text to annotate it
X
На 10 септември, сутринта на седмия ми рожден ден,
слязох в кухнята, където майка ми миеше съдовете,
а баща ми четеше вестник или нещо такова,
показах се на вратата и те казаха:
"Ей, честит рожден ден." А аз казах, "На седем съм."
Баща ми се усмихна и каза,
"Е, знаеш какво значи това, нали?"
А аз отвърнах: "Да, че ще имам тържество, торта
и ще получа много подаръци?" А баща ми отвърна: "Ами да.
Но по-важното е, че да си на седем години значи, че си достигнала възрастта на разсъдъка
и вече си способна да извършваш всякакви грехове срещу Бог и човек."
(Смях)
Бях чувала тази фраза - "възраст на разума" - и преди.
Сестра Мери Кевин я подмяташе около
втория ми клас в училище. Но когато тя го казваше,
фразата изглеждаше изцяло обзета от вълнението на подготовката
за първото ни причастие и първата ни изповед,
а всички знаеха, че цялата работа е само заради бялата рокля и белия воал -
както и да е, всъщност не бях обръщала особено внимание на тази фраза - "възрастта на разума".
И казах: "Да, да, възрастта на разума. Какво значеше това?"
А татко ми отвърна: "Ами ние, католиците, вярваме,
че Бог знае, че малките деца не правят разлика между добро и зло,
но като навършиш седем години, си достатъчно голям, за да разбираш.
И така, ти си пораснала и си достигнала възрастта на разума, и сега
Бог ще започне да си води бележки за теб и ще започне постоянното ти досие."
(Смях)
Казах: "О! Чакай малко. Искаш да кажеш, че през цялото това време,
чак до днес, през цялото време, когато съм била толкова добра, Бог не е забелязвал?"
А майка ми каза:" Ами, аз забелязвах."
(Смях)
Помислих си: "Как може да не съм знаела това преди?
Как може да не съм разбрала, като са ми казвали?
Толкова много съм слушала, а никой няма да ми го зачете.
И най-лошото от всичко - как може да не съм осъзнавала тази много важна информация,
до самия ден, когато всъщност е станала безполезна за мен?"
И казах: "Мамо, татко, ами Дядо Коледа?
Искам да кажа, Дядо Коледа знае дали си добър или непослушен, нали?"
А татко ми каза: "Да, но, миличка,
според мен това технически е само между Деня на благодарността и Коледа."
А майка ми каза: "О, стига, Боб. Хайде просто да й кажем.
Вече е на седем години. Джули, Дядо Коледа не съществува."
(Смях)
Това всъщност не ме разстрои.
Родителите ми имаха цяла сложна история за Дядо Коледа:
как са говорили със самия Дядо Коледа и са се разбрали,
че вместо да ни носи подаръците на Бъдни вечер,
както правел за всяко друго семейство,
което си отваряло изненадите рано на Коледа сутринта,
нашето семейство ще даде на Дядо Коледа повече време.
Дядо Коледа ще идва в нашата къща, докато сме на служба в девет часа
на Коледа сутринта, но само ако всички ние, децата, не се суетим.
Което ме правеше много подозрителна.
Беше доста очевидно, че всъщност нашите родители дават подаръци.
Искам да кажа, баща ми имаше много характерен стил в опаковането,
а почеркът на майка ми толкова приличаше на този на Дядо Коледа.
Освен това, защо Дядо Коледа би пестил време, ако трябва да се връща
до нашата къща, след като е обиколил всички други?
Има само едно очевидно заключение, до което се стига след тази планина от доказателства:
нашето семейство беше твърде странно,
за да го посещава дори Дядо Коледа,
а горките ми родители се опитваха да ни предпазят от смущението,
от това унижение, че сме отхвърлени от Дядо Коледа, който беше весел.
Но, да си го кажем, също и много тенденциозен.
Затова да открия, че изобщо няма Дядо Коледа, всъщност беше един вид облекчение.
Излязох от кухнята, без да съм потресена заради Дядо Коледа,
само бях втрещена
от това как може да съм пропуснала цялата тази работа с възрастта на разума.
Беше твърде късно за мен, но може би можех да помогна на някой друг -
някой, на когото тази информация да е от полза.
Трябваше да отговаря на два критерия:
да е достатъчно голям, за да може да разбере
цялото понятие за възрастта на разума, но още да не е навършил седем години.
Отговорът беше ясен: брат ми Бил. Беше на шест.
Е, най-сетне открих Бил на една пресечка от нашата къща
на площадката на едно държавно училище. Беше в събота
и той беше съвсем сам, просто риташе една топка срещу стената.
Изтичах при него и казах: "Бил,
току що разбрах, че възрастта на разума започва, като навършиш седем години,
и тогава си способен да извършваш всякакви грехове
срещу Бог и човека." Бил попита: "И какво?" Тогава отвърнах:
"Ти си на шест. Имаш цяла година, за да правиш, каквото си искаш,
и Бог няма да забележи." Той пак попита: "И какво?" А аз:
"Как какво? Всичко!" И се обърнах да избягам. Толкова му бях ядосана.
Но като изкачих стълбите, се обърнах драматично
и казах: "О, между другото, Бил, няма Дядо Коледа."
(Смях)
Тогава не знаех,
но всъщност не ставах на седем на 10-ти септември.
За 13-тия си рожден ден планирах пижамено парти с всичките си приятелки,
но две седмици преди това майка ми ме дръпна настрана и каза:
"Трябва да говоря с теб насаме.
10-ти септември не е рождения ти ден. А 10-ти октомври". Попитах: "Какво?"
(Смях)
А тя каза: "Слушай. Детската градина започваше на 15-ти септември.
(Смях)
Затова им казах, че рожденият ти ден е на 10-ти септември,
и понеже не бях сигурна дали няма да го раздрънкаш навсякъде,
започнах да ти казвам, че рожденият ти ден е на 10-ти септември.
Но, Джули, ти беше съвсем готова да започваш училище, миличка. Беше съвсем готова."
Мислих за това, и като навърших четири години,
вече бях най-голямата от четири деца,
а майка ми чакаше още едно дете,
така че според мен е разбираемо, че всъщност е имала предвид, че тя е била готова,
толкова готова. После каза:
"Не се безпокой, Джули - всяка година на 10-ти октомври, когато беше рожденият ти ден,
но ти не знаеше, правех всичко възможно
да изядеш парче торта онзи ден."
(Смях)
Което беше утешително, но обезпокоително.
Майка ми беше празнувала рождения ми ден с мен, без мен.
Разстройващото в тази нова информация
не беше, че ще трябва да сменя датата на пижаменото си парти
с всичките си приятелки -
най-разстройващо за мен беше, че това значи, че не съм Дева.
В спалнята си имах огромен плакат със зодия Дева
четях хороскопа си всеки божи ден, и беше точно като за мен.
(Смях)
А това означаваше, че съм Везни?
И така, взех автобуса до центъра, за да взема новия плакат с Везни.
Плакатът Дева е картина с красива жена с дълга коса,
излегната до някаква вода,
а плакатът за Везни е просто огромен кантар.
Това беше горе-долу по времето, когато започвах да разширявам психиката си,
разширявах я доста повече от много от другите момичета
и, честно казано, цялата идея, че астрологичният ми знак е кантар
просто изглеждаше злокобна и потискаща.
(Смях)
Но взех новия плакат на Везни
и започнах да чета новия си хороскоп за Везни
и с изумление открих, че и това ми съответства напълно.
Едва години по-късно, като се връщах
към цялата тази история с възрастта на разума и смяната на рождения ден,
ми просветна, че не съм навършвала седем години,
когато мислех, че съм навършила седем. Имала съм още цял месец
да правя, каквото си искам, преди Бог да започне да ме следи.
О, животът може да е толкова жесток.
Един ден двама мормонски мисионери дойдоха на вратата ми.
Живея точно до една главна улица в Лос Анжелис
и кварталът ми е... ами, естествено начало
за хора, които въртят амбулантна търговия от врата на врата.
Понякога идват дребнички старици от църквата на Адвентистите на седмия ден
и ми показват едни анимационни картинки от рая.
А понякога идват тийнейджъри, които ми обещават, че няма да се присъединят към банда
и просто да започнат да ограбват хора, само ако купя
някакви абонаменти за списания от тях.
Затова обикновено просто не обръщам внимание, като се звънне на вратата, но онзи ден отворих.
И там стояха две момчета, около деветнайсетгодишни,
в бели колосани ризи с къс ръкав, и имаха малки табелки с имена,
според които бяха официални представители
на Църквата на Исус Христос на новите светци
и казаха, че имат за мен послание от Бог.
Повторих: "Послание за мен? От Бог?" А те отвърнаха: "Да."
Вижте, отгледана съм в тихоокеанския северозапад,
около много хора от Църквата на новите светци,
работила съм с тях, дори съм излизала на срещи с тях,
но никога не съм знаела доктрината, или какво казват на хората,
когато са на мисия, и предполагам, че съм била някак любопитна,
затова казах: "Ами, моля, влезте." Изглеждаха много доволни,
защото според мен това не им се случва особено често.
(Смях)
Поканих ги да влязат, донесох им чаши с вода...
Така, ясно. Донесох им чаши с вода.
Да не си пипам косата, там е работата.
(Смях)
Не може да сложите видео на самата мен пред мен
и да очаквате да не си оправям косата.
(Смях)
Така. Значи, поканих ги да седнат, донесох им по чаша вода
и след учтивостите те попитаха: "Вярвате ли, че Бог ви обича с цялото негово сърце?"
Помислих си: "Е, разбира се, че вярвам в Бог,
но знаете ли, не обичам тази дума - сърце,
защото тя антроморфизира Бог,
не ми харесва и думата "негово", защото това сексуализира Бог.
Но не исках да водя семантични спорове с тези момчета,
затова след много дълга, неудобна пауза отвърнах:
"Да, да, да. Чувствам се много обичана."
Те се спогледаха и се усмихнаха,
все едно това беше правилният отговор. После попитаха:
"Вярвате ли, че всички на тази планета сме братя и сестри?"
Отвърнах:" Да, да. Да, вярвам." И бях толкова облекчена,
че това е въпрос, на който мога да отговоря толкова бързо.
Те казаха: "Е, тогава ще ви разкажем една история."
И ми разказаха една история за човек на име Лехи,
живял в Йерусалим през 600 г. пр.н.е.
Очевидно, в Йерусалим през 600 г. пр.н.е.
всички били много лоши и зли. Всеки един от тях:
мъж, жена, дете, бебе, зародиш.
Бог дошъл при Лехи и му казал: "Качи семейството си на една лодка,
и ще ви изведа оттук." И Бог наистина ги извел.
Завел ги в Америка.
Попитах: "Америка? От Йерусалим до Америка с лодка през 600 г.пр.н.е.?"
А те отвърнаха: "Да.
(Смях)
После ми разказаха как Лехи и неговите потомци
се възпроизвеждали и възпроизвеждали, и за 600 години
имало две велики раси от тах, нефитите и ламанитите
и нефитите били напълно, изцяло добри... всеки един от тях...
а ламанитите били изцяло лоши и зли...
всеки един от тях, просто зъл до мозъка на костите си.
(Смях)
После, след като Исус умрял на кръста заради нашите грехове,
по пътя си нагоре съм небесата минал през Америка и посетил нефитите.
(Смях)
И им разказал, че ако всички останат изцяло, напълно добри...
всеки един от тях...
ще спечелят войната срещу злите ламанити.
Но очевидно някой се е провалил,
защото ламанитите успели да избият всички нефити.
Всички освен един - човек на име Мормон,
който успял да оцелее, като се криел в горите.
И направил нужното цялата тази история да бъде записана
на реформирани египетски йероглифи, гравирани на златни плочи,
които после заровил близо до Палмира, Ню Йорк.
(Смях)
Е, направо слушах в захлас.
(Смях)
Попитах: "А какво се случило с ламанитите?"
Те отвърнаха: "Ами, те станали нашите местни американци тук, в САЩ".
Попитах: "Значи вярвате, че местните американци произхождат
от хора, които са били изцяло зли?" А те отвърнаха: "Да."
После ми казаха как един човек на име Джоузеф Смит
открил онези заровени златни плочи в задния си двор,
открил и един магически камък там, който сложил в шапката си,
после заровил лице в нея и това му позволило
да преведе златните плочи от реформирания египетски на английски.
На този етап само исках да дам на тези две момчета
някои съвети за тяхната презентация.
(Смях)
Исках да кажа: "Стига де, не започвайте с тази история."
Искам да кажа, дори сциентолозите знаят, че първо трябва да се започне с тест за тип личност, преди да започнат...
(Аплодисменти)
...да раказват на хората за Ксену, злия междугалактически господар.
А после попитаха: "Вярвате ли, че Бог ни говори
чрез праведните си пророци?" А аз отвърнах: "Не, не вярвам."
Защото бях някак разстроена от тази ламанитска история
и налудничавата история за златни плочи, но истината беше,
че всъщност не го бях премислила, затова отстъпих малко и казах:
"А какво точно имате предвид под праведни?
И какво имате предвид под пророци? Биха ли могли пророците да са жени?"
Те отвърнаха: "Не." А аз попитах: "Защо?" А те казаха:
"Ами, защото Бог е дал на жените дар, който е толкова поразителен,
толкова чудесен, че единственият дар, който му останал, за да го даде на мъжете,
бил дарът за пророчество."
Какъв е този чудесен дар, който Бог дал на жените, зачудих се?
Може би далеч по-голямата им способност за сътрудничество и приспособяване?
По-голямата продължителност на живота при жените? Фактът, че жените са далеч по-малко
склонни към насилие от мъжете? Но не, не беше нито един от тези дарове.
Казаха: "Ами, способността й да ражда деца."
Възкликнах: "О, стига де. Искам да кажа, дори ако жените се опитат да раждат по едно бебе
всяка година, след като навършат 15 години, докато станат на 45,
ако предположим, че не умрат от изтощение,
все ще изглежда, че на някои жени би им останало известно време
да чуят Божието слово. А те казаха: "Не."
(Смях)
Е, тогава вече не ми изглеждаха толкова свежи и симпатични,
но не бяха приключили.
Казаха: "Вярваме също, че ако си мормон
и си в добро положение в църквата, като умреш,
ще отидеш в рая и ще си със семейството си цяла вечност."
А аз казах: "Леле...
(Смях)
...това не би било особено добър стимул за мен."
(Смях)
А те казаха: "О... е, добре, ние също вярваме,
че като отидеш в рая, тялото ти се възстановява
за теб в най-доброто си първоначално състояние.
Например, ако си изгубил крак - ами, връщат ти го.
Или, ако си ослепял, проглеждаш."
Казах: "О... ами аз нямам матка, защото се разболях от рак
преди няколко години. Значи ли това, че като отида в рая,
ще си върна старата матка?" А те казаха: "Разбира се."
А аз: "Не я искам. Доволна съм и без нея." Божичко.
Ами ако си си направил операция на носа и ти е харесал?
(Смях)
Ще те принуди ли Бог да си върнеш стария нос?
Е, дадоха ми една Книга на мормоните
и ми казаха да прочета тази глава и онази глава,
казаха, че ще се върнат един ден да ме навестят,
а аз отвърнах нещо като: "Моля, не бързайте",
или може би беше просто "Моля, недейте", и те си тръгнаха.
И така, отначало усещах превъзходство над тези момчета
и самодоволство от по-конвенционалната си вяра. Но после,
колкото повече мислех за това, толкова повече трябваше да съм честна със себе си.
Ако някой дойде до вратата ми и чуех католическа теология
и догма за пръв път, и кажеха:
"Вярваме, че Бог е забременил много младо момиче,
без употреба на проникване,
и фактът, че била девица, е маниакално важен за нас...
(Смях)
...и тя родила бебе, и това бил Божият син..."
искам да кажа, бих го сметнала за еднакво абсурдно.
Просто съм толкова свикнала с тази история.
(Смях)
Затова не можех да си позволя снизхождение спрямо тези момчета.
Но въпросът, който ми зададоха, като пристигнаха отначало,
наистина заседна в главата ми:
Вярвах ли, че Бог ме обича с цялото си сърце?
Защото не бях съвсем сигурна какво е усещането ми по този въпрос.
Ако ме бяха попитали:
Чувстваш ли, че Бог те обича с цялото си сърце?
Е, това би било много по-различно - мисля, че бих отговорила моментално:
"Да, да, чувствам го постоянно. Усещам Божията любов, когато съм наранена и объркана,
чувствам се утешена и обгрижена. Намирам подслон в Божията любов,
когато не разбирам защо настъпва трагедия,
и усещам Божията любов, като гледам с благодарност цялата красота, която виждам.
Но тъй като ми зададоха този въпрос с думата "вярвам",
някак всичко беше различно,
защото не бях съвем сигурна дали вярвам в онова, което усещах толкова ясно.