Tip:
Highlight text to annotate it
X
Translator: Mihaela Panayotova Reviewer: Darina Stoyanova
Какво виждате като ме погледнете?
Религиозна жена? Експерт?
Може би дори сестра.
Или подтисната,
промит мозък,
терорист.
Или само едно закъснение на опашката на летищния контрол.
За последното действително сте прави.
(Смях)
Ако някои от впечатленията ви са отрицателни, не ви упреквам.
Медиите точно така представят
хората, които изглеждат като мен.
Според едно проучване,
80% от новините засягащи исляма и мюсюлманите са отрицателни.
А според други, повечето американци заявяват, че не познават мюсюлмани.
Май хората не говорят със шофьорите на Uber.
(Смях)
За тези от вас, които никога не са се запознавали с мюсюлманин,
приятно ми е да се запознаем.
Нека да ви кажа коя съм.
Аз съм майка, любителка на кафе –
двойно еспресо, сметаната отделно.
Аз съм интроверт.
Имам мерак да съм фитнес маниачка.
И съм практикуваща, набожна мюсюлманка.
Но не както казва Лейди Гага, защото бейби, не съм се родила така.
Изборът беше мой.
Когато бях на 17, реших да се разкрия.
Не, не като гей, както някои от моите приятели,
а като мюсюлманка,
и реших да започна да нося хиджаб, моята забрадка.
Моите приятелки феминистки бяха изумени:
“Защо се потискаш?”
Смешното беше,
че всъщност по онова време това беше една феминистка декларация на независимост
от натиска, който усещах като 17-годишна,
да се придържам към един перфектен и недостижим стандарт на красота.
Аз не приех пасивно вярата на моите родители.
Аз се борих с Корана.
Четох и размишлявах и оспорвах и се съмнявах
и накрая повярвах.
Взаимоотношението ми с Господ не беше любов от пръв поглед.
Беше eдно доверяване и едно бавно капитулиране,
което ставаше все по-дълбоко с всяко прочитане на Корана.
Неговата ритмична красота понякога ме докарва до сълзи.
В него виждам себе си. Чувствам, че Господ ме познава.
Чувствали ли сте се някога сякаш някой ви вижда,
разбира ви напълно и независимо от това ви обича?
Така се чувствам аз.
И така, в последствие се омъжих
и, като всички добри египтяни,
започнах кариерата си на инженер.
(Смях)
После имах дете, след като се омъжих,
и с две думи, живеех египетско-американската мечта.
И изведнъж онази ужасна септемврийска сутрин, 2001 година.
Мисля, че много от вас вероятно си спомнят точно къде са били онази сутрин.
Аз си седях в кухнята и приключвах закуската си,
когато погледнах екрана и видях думите “Извънредни новини”.
Имаше пушек, самолети, които се блъскаха в сгради,
хора, които скачаха от сгради.
Какво беше това?
Злополука?
Повреда?
Вцепенението ми бързо се превърна във възмущение.
Кой би направил такова нещо?
И сменям канала и чувам:
“… мюсюлмански терорист…”,
“… в името на исляма...”,
“… от близкоизточен произход...”,
“… джихад...”,
“…би трябвало да бомбардираме Мека”.
Боже господи.
Не само че моята държава беше нападната,
а изведнъж
деянията на някой друг ме бяха превърнали
от гражданка в заподозряна.
На същия този ден, трябваше да прекосим Америка,
за да се преместим в нов град, където да започнем да следваме.
И си спомням как си седях на мястото,
докато пътувахме без да проговорим,
наведена колкото се може по-ниско, страхувайки се
за първи път в живота ми някой да не разбере, че съм мюсюлманка.
Тази нощ се нанесохме в нашия апартамент в един нов град
и в един, според нас, напълно различен свят.
И после започнах да чувам и да виждам и да чета
предупреждения от национални мюсюлмански организации,
които казваха неща като: “Бъдете нащрек”, “Внимавайте”,
“Стойте на добре осветени места”, “Не се събирайте”.
Стоях си вкъщи цяла седмица.
И после дойде петъкът на същата тази седмица,
денят в който мюсюлманите се събират на богослужение.
И пак имаше предупреждения: “Не ходете първия петък,
може да се превърнете в обект на нападение“.
А аз гледах новините, пълно отразяване.
Емоциите бяха много сурови, разбира се,
и също чувах за атаки срещу мюсюлмани
или хора, които просто са приличали на мюсюлмани,
извеждани и пребивани на улиците.
Джамиите бяха атакувани със запалителни бомби.
И си помислих, че просто трябва да си останем вкъщи.
Но въпреки това, усещах, че нещо не е както трябва.
Защото тези, които атакуваха нашата страна,
атакуваха нашата страна.
Разбирах, че хората бяха ядосани на терористите.
Но знаете ли какво? И аз също.
Не е лесно да трябва да даваш постоянно обяснения.
Нямам нищо против въпросите. Обичам въпросите.
Но обвиненията ми тежат.
Днес чуваме хората да казват неща като:
“В тази държава имаме проблем и той се казва мюсюлмани.
Кога ще се отървем от тях?”
Значи, някои хора искат да забранят мюсюлманите и да затворят джамиите.
Говорят за моята общност като за някакъв тумор
в тялото на Америка.
И единственият въпрос е злокачествени ли сме или доброкачествени?
Нали знаете, злокачественият тумор се отстранява изцяло,
а доброкачественият само се държи под наблюдение.
Да се избира няма смисленост, защото просто въпросът е грешен.
Мюсюлманите, като всички останали американци, не са тумор
в тялото на Америка, ние сме жизненоважен орган.
(Аплодисменти)
Благодаря.
(Аплодисменти)
Мюсюлманите са изобретатели и учители,
работят в бърза помощ и са олимпийски атлети.
Дали затварянето на джамиите ще направи Америка по-сигурна?
Може да освободи някое и друго място за паркиране,
но няма да прекрати тероризма.
Реално, редовното посещение на джамията е свързано
с по-толерантни възгледи спрямо хора от други вероизповедания
и с една по-голяма гражданска ангажираност.
И, както ми каза наскоро един началник на полицията
в района на Вашингтон,
всъщност хората не се радикализират в джамиите.
Радикализират се в мазетата или в спалните, пред компютъра.
И това, което се знае за процеса на радикализацията е,
че започва онлайн,
но първото нещо, което се случва е,
че човекът е изолиран от общността си,
дори от семейството си,
за да може екстремистката групировка да му промие мозъка
и да го накара да повярва, че те, терористите, са истинските мюсюлмани,
докато всички останали, които ненавиждат тяхното поведение
и идеологията им, са предатели или неверници.
Така че ако искаме да предотвратим радикализацията,
трябва да насърчаваме хората да посещават джамиите.
Някои хора ще продължат да спорят, че ислямът е насилствена религия.
В края на краищата групи като ИДИЛ основават своята жестокост на Корана.
Значи, като мюсюлманка, като майка, като човешко същество,
мисля, че трябва да направим каквото е по силите ни, за да спрем група като ИДИЛ.
Но ако ги вземем за представители на вярата на 1,6 милиарда човека,
само бихме ги насърчили.
(Аплодисменти)
Благодаря.
ИДИЛ има толкова общо с исляма,
колкото Ку-клукс-клан с християнството.
(Аплодисменти)
И двете групи твърдят, че основата на тяхната идеология е свещената им книга.
Но като се замислите, те не са мотивирани
от това, което четат в тази свещена книга.
Тяхната жестокост е тази, която ги кара да виждат в нея тези неща.
Наскоро един изтъкнат имам ми разказа една история, която наистина ме изуми.
Каза ми, че едно момиче отишло при него,
защото мислело да отиде да се присъедини към ИДИЛ.
Аз много се изненадах и го попитах
дали не е контактувала с някой радикален религиозен лидер.
А той ми каза, че проблема е точно обратния:
всички духовници, с които била говорила ѝ били обърнали гръб и ѝ били казали,
че нейния гняв, нейното чувство за несправедливост на този свят
само щели да ѝ причинят проблеми.
Така че поради липсата на помощ, за да канализира и да излее този гняв,
тя била отличен обект за екстремистите, които можели да я използват,
обещавайки разрешение на проблемите ѝ.
Този имам я свързал отново с Господ и с нейната общност.
Не я посрамил заради нейната ярост, а вместо това
ѝ показал конструктивен подход, за да може наистина да промени света.
Наученото в онази джамия
предотвратило присъединяването ѝ към ИДИЛ.
Вече ви разказах накратко
как ислямофобията засяга мен и моето семейство.
Но как влияе тя на нормалните американци?
Как влияе на всички останали?
Как въздейства консумирането на страх 24 часа на ден
върху здравето на нашата демокрация,
върху здравето на нашето свободно мислене?
Така, едно изследване – всъщност няколко неврологични изследвания –
сочат, че когато ни е страх, се случват поне три неща.
Приемаме по-лесно авторитаризма,
конформизма и предубеждението.
Друго изследване показва,
че при изложение на отрицателни новини относно мюсюлманите,
хората приемат по-лесно военните нападения срещу мюсюлмански държави
и мерките, които ограничават правата на американските мюсюлмани.
Но не са само научните резултати.
Ако погледнете кога антимюсюлманските чувства
са достигали най-високо ниво между 2001 и 2013 година,
ще видите, че се е случило три пъти,
но не е свързано с терористични атаки.
Било е в навечерието на войната в Ирак и по време на два изборни цикъла.
Така че ислямофобията
не е само една естествена реакция в резултат на мюсюлманския тероризъм,
както би трябвало да очаквам.
Тя всъщност може да бъде инструмент на публична манипулация,
който разяжда самата основа на едно свободно общество,
съставено от рационални и добре информирани граждани.
Мюсюлманите са като канарчета в каменовъглена мина.
Може да сме първите, които я усещат,
но отровната атмосфера на страха ни вреди на всички.
(Аплодисменти)
А последиците от приписването на колективна вина
не се състоят само в нуждата постоянно да се обясняваш.
Деа и съпругата му Юсор бяха едно младо семейство,
което живееше в Чапъл Хил, Северна Каролина,
където и двамата учеха.
Деа беше атлет.
Учеше за зъболекар, талантлив, обещаващ…
Сестра му ми казваше, че е най-сладкото,
най-благородното човешко същество, което познава.
Отишла му на гости, той ѝ показал CV-то си
и тя била изумена.
Попитала: “Кога успя моето малко братче да се превърне в такъв опитен млад мъж?”
Само няколко седмици след посещението на Сузане
в дома на брат ѝ и неговата нова съпруга,
техният съсед, Крейг Стивън Хикс,
ги убил
заедно със сестрата на Юсор, Разан, която им била на гости този следобед,
в апартамента им, стил екзекуция,
след антимюсюлманскo изказване във фейсбук страницата си.
Стрелял по Деа осем пъти.
Така че фанатизмът не е само неморален, може да бъде и смъртоносен понякога.
Но да се върнем към моята история. Какво се случи след 11-ти септември?
Отидохме ли в джамията или решихме да си останем за по-сигурно вкъщи?
Значи, обсъдихме го
и може решението ни да ви се струва незначително,
но за нас беше свързано с това каква Америка искаме да оставим на децата си:
такава, която да ни контролира чрез страха
или такава, в която можем да изповядваме свободно своята вяра.
Така че, решихме да отидем в джамията.
Сложихме сина си в столчето, закопчахме го с колана
и подкарахме колата мълчаливо, задълбочени, към джамията.
Извадих го, свалих си обувките, влезнах в молитвената зала
и това, което видях ме накара да се спра.
Мястото беше препълнено.
И тогава имамът направи изявление,
като приветства и благодари на нашите гости,
защото половината бяха християни, евреи, будисти,
атеисти, вярващи и невярващи,
които бяха дошли
не за да ни нападнат, а за да ни подкрепят.
(Аплодисменти)
Тогава се развълнувах много.
Тези хора бяха там, защото бяха избрали куража и съчувствието
пред паниката и предубеждението.
А вие какво ще изберете?
Какво ще изберете в тези времена на страх и фанатизъм?
Към по-сигурното ли ще се придържате?
Или ще се присъедините към тези, които казват,
че заслужаваме нещо по-добрo?
Благодаря ви.
(Аплодисменти)
Много ви благодаря.
Така, Далиа, ти определено ни развълнува.
Но се питам,
какво би отвърнала, ако някой ти каже,
че ти изнасяш беседа в TED,
че ти очевидно си дълбок мислител,
работиш в изискан мозъчен тръст,
че ти си изключение, не си правилото.
Какво би отговорила на тези хора?
Бих им казала: "Не оставяйте тaзи сцена да ви обърква,
аз съм съвсем нормална.
Не съм изключение.
Моята история не е необикновена.
Аз съм толкова обикновена, колкото всеки един от тях.
Когато се вгледате в мюсюлманите по света –
а аз съм правила това, направила съм най-голямото проучване
върху мюсюлманите по света –
хората искат обикновени неща.
Искат просперитет за семейството си,
искат работа
и искат да живеят в мир.
Така че, аз въобще не съм изключение.
Когато срещате хора, които ви се струват изключение на правилото,
най-вероятно е това правило да е грешно,
а не те да са изключение."
Много ти благодаря. Далиа Могахед.
(Аплодисменти)