Tip:
Highlight text to annotate it
X
През лятото на 1348,
англичаните се мислели за непобедими, което може да им бъде простено.
Били смазали старите си врагове, шотландци и французи.
Кралят им, Едуард III, бил най-могъщият владетел в Европа.
Но щели да бъдат победени,
и то от крал, срещу когото не можели да ги защитят
нито лъкове, нито бойни кораби.
Крал Смърт.
Оръжието му било чума, и в края на ужасната му кампания
почти половината население на Британия било мъртво.
Страната преживяла тази травма,
но първо преминала през чистилището на неописуеми мъки,
защото по петите на чумата
вървели бунт и гражданска война.
Векът на чумата бил дълго, болезнено пътуване
и това е неговата история.
КРАЛ СМЪРТ
Yersinia pestis, чумната бактерия,
пристигнала в Британия във вътрешностите на заразени бълхи.
Бълхите били скрити в товари от зърно,
топове плат и козината на плъхове.
Най-вероятно входният пункт бил Мелкъм Риджис, близо до Уеймът.
Преди да стигне до големите пристанища Саутхамптън и Бристъл,
вече се разказвали истории, дошли от съсипани градове в Италия,
за това как и къде е започнало -
на изток, в степите на централна Азия,
поредният ужас, следващ монголските орди по петите.
Вълна от смърт се разпространила
на изток към Китай и Индия и на запад към Крим и Турция.
В Кафа, татарите хвърлили заразени тела зад стените на града,
да ускорят предаването на защитниците генуезци,
първи случай на използване на биологично оръжие.
Щом пристигнала по море в Италия, чумата бързо плъзнала из Европа.
Британия и преди е ставала жертва на опустошителни бедствия -
безчет загинали по време на апокалиптичния глад през 1315 -
но безмилостната, безогледна бързина на чумната вълна
потресла градовете и селата, изпречили се на пътя й.
Богат, беден - никой не можел да избяга.
Ето как я описал уелският поет Юън Гетин,
в очакване на своето заразяване, което неизбежно дошло през 1349 г.
Виждаме смъртта да се промъква сред нас като противен дим.
Чума, която покосява младите,
самотен призрак без капка милост.
Бедният аз, с тоз израстък под мишницата.
Има формата на ябълка, като глава лук е.
Гори и пари, като пламтяща жарава.
Ужасно нещо с пепеляв цвят.
После грозно се пука с неподобаваща бързина.
Като дъжд от грахови зърна са, тези първи накити на Черната смърт.
Около 6 дни минавали след ухапване от заразена бълха
до появата на издайническите подутини, бубоните,
по врата, слабините и подмишниците на жертвата,
придружени от изгаряща треска и агонизиращи болки.
Имунната система се сривала за около седмица.
Ако инфекцията достигнела дробовете,
смъртта настъпвала с кървава кашлица след 2-3 дена.
Ако някой вдишал и най-микроскопичната капчица слуз,
на свой ред бил обречен на мъки.
Тогава никой не го знаел, но претъпканите улици, алеи
и къщи на място като Бристъл
го превръщали в идеален развъдник на бактерията.
Гризачи, бъкащи от бълхи,
живеели редом с гъмжилото от хора и животни.
Възпалените ухапвания от бълхи било често явление
в този въшлив мравуняк.
И дори когато бубоните се появявали,
нямало причина да се предполага, че бълхите и плъховете са виновни.
Но нямало съмнение какво ще последва.
Най-младите, най-старите, най-бедните,
тези с най-слаби съпротивителни сили, умирали първи...
но след тях и всички останали.
В град тaka благоприятен за разпространение на инфекция,
почти половината население сигурно е умряло през първата година.
Сред тях били 15 от 52 градски съветници на Бристъл,
а имената били зачеркнати след смъртта им.
Ужасени и объркани, здрави зарязвали болни на произвола.
Цели градове, села, дори семейства
били жестоко разделени на живи и умиращи.
Мъже странели от жените си,
бащи и майки се отдръпвали от децата си.
Почти невъзможно е да си представим страшната мъка и ужаса,
тоталният срив на всичко, приемано дотогава за даденост.
Как да намериш хляб, като всички хлебари са мъртви?
Как да откриеш лекар, като сега никой не работи?
И накрая, как да намериш някой да откара телата,
които все пак трябва да се изхвърлят...някъде?
Колкото по-голям е градът, толкова по-силен е шокът.
През 1348 г. в Лондон живеели близо 100 000 души.
При първата чумна вълна, 300 умирали всеки ден.
В Спитълфийлдз
отдавна имало средновековна болница с прилежащо гробище.
Зад стените й, мъртвите били грижливо погребвани
в самостоятелни гробове, обърнати на изток,
така че в Деня на Страшния съд да се изправят с лице към Йерусалим.
Но в разгара на епидемията не им било до такива благочестивости.
Скорошни разкопки извадиха на бял свят масови гробове,
в които телата били мятани с вили,
явно набързо и отчаяно.
Изкарани на бял свят както са били хвърлени там,
изглежда сякаш протестират срещу това оскърбление.
До лятото на 1349, чумата плъзнала
до най-отдалечените кътчета на Англия, Уелс и Шотландия.
След това прекосила морето и достигнала Ирландия.
Според Джон Клин, францискански монах в Килкени,
14 000 загинали само в Дъблин.
От създаването на света,
не се е чуло и видяло толкоз народ да погине за толкоз кратко време.
Тази чума е толкова заразна,
че всеки, пипнал мъртъв или болен,
незабавно сам се заразява.
Аз, съзрял толкова беди,
и видял целия свят обгърнат от злото,
чакам сред мъртъвците смъртта да дойде за мен,
и пиша това, което воистина чух и разбрах,
и оставям място на свитъка да се продължи писанието,
ако е речено някой да оцелее,
ако някой от рода Адамов избегне този мор
и продължи делото, което съм наченал.
На това място пише с друг почерк:
"Изглежда тук авторът е умрял."
Когато оцелелите се съвзели от първоначалния безграничен шок,
неизменно си задали въпроса: "Защо ние? Защо сега?"
Най-логично им се струвало чумата да е предизвикана
от разваляне на атмосферата - разложение -
причинено от хора и зверове,
издигащо се над езера, блата и пропасти.
Този усоен смог дори си имал име - миазма.
Щом смрадта поражда болест, значи благоуханията са явният лек.
Лекари и билкари веднага се захванали
да измислят рецепти за отвари и лекове срещу заразяване,
и дори такива, които да лекуват вече заразените.
5 чаши седефче, ако е за мъж.
Ако е за жена, без седефче.
Пет стръкчета кандилка. Голямо количество цветове от невен.
Вземете прясно яйце, направете дупка в единия край
и издухайте вътрешността, сложете я на огъня,
докато стане на прах, но да не загори.
Сварете всичко това в хубава бира, но не го прецеждайте.
Дайте на болните да пият три сутрини и три вечери.
Ако се задържи в стомаха им, ще живеят.
Но ако бог решал другояче,
всички отвари на света не можели да помогнат.
Неизбежният извод бил,
че чумата се стоварила върху човечеството
като наказание за многобройните му грехове.
Неприлични деколтета, мръсни танци,
и безсрамни прелюбодейства докарали чумата.
Щяло да приключи когато светът се покаел,
но той все не се разкайвал достатъчно.
В това време, страната потъвала в разруха.
Ферми били изоставяни, цели села напускани.
Счетоводните книги на епископа на Уинчестър
за Фарнъм, Съри, разказват историята на потресена селска общност.
В първата година на Черната смърт 52 домакинства - 1/3 от селяните -
били изтребени от болестта
и отбелязани в книгите с "defectus per pestilentum" -
отнесен от чумата.
Свитъците от Фарнъм прибавят имена към цифрите,
като например Матилда Стикър.
Тя и цялото й семейство измрели.
Или слугинята Матилда Талвин,
която видяла как цялото семейство на господаря й става жертва на чумата.
Когато вълната затихнала през 1350 г, 1300 били мъртвите във Фарнъм.
Но освен че отнемала, чумата също и давала.
В първата година на Черната смърт, непълнолетният Джон Кръдчит
останал сирак, но сирак с авоари,
защото можел да наследи парцелите,
оставени от баща му и един роднина.
Това сигурно е поставило основата на значително богатство за едно село.
На друго място научаваме,
че прибирането на реколтата струва двойно повече.
12 пенса на акър, изписано с римски цифри,
заради чумата и липса на работна ръка, както съобщават свитъците.
Изглежда, работниците били твърде малко на брой
и започвали да искат подобаващо заплащане.
Историята на Фарнъм се повтаряла в цяла Британия.
След Черната смърт, провинцията била необратимо променен свят.
Като за начало, нямало вече крепостни селяни.
Векове наред това означавало да си обвързан
по закон и по рождение с местният господар.
Той ти давал педя земя, която да обработваш,
а в замяна ти си бил длъжен да работиш къртовски, без пари,
в огромното му стопанство.
Но и в други отношения свободата ти била ограничавана.
Трябвало да му искаш разрешение да се задомиш,
и абсолютно и напълно ти било забранено да напускаш.
Или поне било преди Черната смърт.
Сега имало невиждан недостиг на работна ръка
и по простите закони за търсенето и предлагането,
за първи път си можел да диктуваш условията на договора.
Той искал да работиш за него,
ти пък си можел да кажеш: "Ами защо първо не ми платиш?"
Той искал да се нанесеш в земя, която иначе би отишла по дяволите,
ти отговаряш: "Ами добре, намали наема."
И ако господарят кажел: "Не си и помисляй, нагъл, долен...",
си можел да си вдигнеш чукалата и да откриеш някой с реална представа
за новото икономическо положение.
Явно стотици хиляди селяни сторили точно това,
и никой с нищо не можел да ги спре.
Но чумата разклатила не само устоите на социалната уредба.
Разрушила и чувството за сигурност предлагано от църквата,
особено след като духовниците сякаш били безсилни
да осигурят помощ на пострадалите, дори и на самите себе си.
През 1349 г., епископът на Бат и Уелз,
виждайки сериозният недостиг на свещеници,
упълномощил миряни да изслушват изповедите на умиращите.
"И дори жена, ако няма мъж наоколо", написал той.
Най-дръзките взели нещата в свои ръце
и потърсили спасение направо от Светото писание.
Лолардите - или Мърморещите -
получили името си заради навика им да редят на глас библията,
и окуражавали другите да го правят, като я превели на английски
и по този начин я извадили от мъглата на латинския.
Въпреки малкия им брой, лолардите били страшна заплаха
за авторитета на църквата.
Били предпазени от гонения
само заради протекцията на най-могъщия си покровител,
Джон Гонт, син на крал Едуард III и херцог на Ланкастър.
Хора като него били привлечени към нови форми на набожност и покаяние,
защото чумата ги накарала ясно да осъзнаят,
че Крал Смърт не се впечатлява от ранг и богатство,
и че ако отново връхлети, добре е да са готови за равносметка.
Всички знаели поучителната история за 3-та мъртви и 3-та живи.
Трима млади, красиви крале, излезли да се позабавляват,
изведнъж се сблъскали с три не дотам лицеприятни трупа,
в различен стадий на разложение -
братята Маркс от пъкъла.
Тримата живи подели: "Боя се", "Що тук съзирам?"
и "За дяволи ги аз намирам."
Така отвърнали отсреща: "И ваш'та участ ще е тъй зловеща,"
"Аз бях гиздав като цвете" и "За бога, бдете!".
Най-разложеният от зловещата троица после изнесъл малка реч.
"Знайте, че бях глава на племето си - принцове, крале и благородници,
"велики и богати, тънещи в разкош,
"но сега съм тъй противен и гол, че даже червеите се отвръщат от мен."
Това било нахлуване, за което Англия не била подготвена -
нахлуване на мъртвите в пространството на живите.
Усещането, че разликата между дворища и гробища се е заличила,
породило внезапно безпокойство.
Пред Крал Смърт не минавали ни богатства, ни земна слава,
и те не можели да купят спасение или да гарантират безсмъртие.
Тази несигурност намерила израз в много особен вид гробница - транзи -
което означава "развален" и е съвсем на място в случая.
Транзи гробниците, като тази в катедралата Кентърбъри,
запазвали два образа.
Гробниците били на две нива.
На горното, човек бил представян в земния си, светски образ,
като рицар в доспехи или епископ в церемониални одежди.
На долното ниво обаче, човек бил един оголен скелет,
със свличаща се по костите плът.
Светогледът, създал тези гробници, се базирал на завист с обратен знак;
желание да не се прави като другите,
да не се робува на приетото, след като е болезнено ясно,
че колкото и велик да е човек, скоро ще се превърне
в купчина пръст и ларви.
Замисълът бил да се противопоставят, по най-шокиращ начин,
два типа самосъзнание.
От една страна, както бихме желали да ни помнят: бляскави и благочестиви.
А от друга - такива, каквито действително сме,
жалки в тленните си обвивки.
"Родих се сиромах,"
гласи надписът върху гробницата на архиепископ Чичили,
"после се издигнах до архиепископ.
"Сега съм повален и хвърлен на червеите.
"Ето гроба ми."
Само най-високият пост в страната сякаш бил незасегнат.
Едуард III, някога бляскав,непобедим воин,
сега бил застаряващ баща на една несигурна нация.
Но пък наследникът на трона бил осигурен.
Синът на Едуард, Черният принц, престолонаследникът,
вече бил легендарен герой.
Но после, съвсем неочаквано, нещата се променили.
Черният принц бил покосен от дизинтерия през 1376,
а година по-късно се споминал и старият крал.
И така, короната преминала в ръцете на Ричард от Бордо, внук на Едуард.
Дете-крал, призовано твърде рано, Ричард бил владетел само привидно.
Всички знаели, че чичо му Джон Гонт движи лостовете на властта.
Коронацията на Ричард била замислена от Джон Гонт
като празник на лоялността,
израз на вяра в светлото бъдеще и слава на Англия.
Половин век минал от последната коронация,
но смесицата от тържественост и празничност
действала безотказно всеки път.
Представители на графствата се стекли от цяла Англия
да наблюдават зрелището.
На следващия ден в Уестминстър,
ризата на малкия Ричард била съблечена зад златен параван,
а лицето, ръцете, и гърдите му били намазани с миро.
Докато го слушали как с детското си гласче
обещава да защитава църквата, да раздава правосъдие,
и да уважава законите и традициите на предците си,
сбраните благородници и свещеници сигурно си представяли как израства
и достойно сяда в огромния трон на страховития си пра-пра-дядо Едуард I.
Естествено, докато дългата церемония се точела в полумрака,
Ричард заспал.
Докато го отнасяли от катедралата, с провесени крака,
един от прекалено големите му пантофи се изул,
но кой ли би го приел за зла поличба?
В края на краищата, бил едва на 10.
Как това белязало детето? Дали 22 години по-късно
си спомнял този миг с помазването като апотеоз,
магическо превръщане от малък мъж в малък бог?
Може би е добре, че Ричард се мислел за месия,
защото само някой с такава вътрешна убеденост
можел да пребори, на крехката възраст от 14 години,
най-жестокия катаклизъм в историята на средновековна Англия.
Случил се с изумителна, ужасяваща бързина
и започнал на най-неочакваното място -
не някоя пропаднала дупка вдън Гори Тилилейски,
а най-развитият район в провинциална Англия,
богатата, плодородна ивица простираща се от Кент
през Медуей и Темза, до Есекс и южна Ийст Англия.
Интересното при Селското въстание е,
че хората, които го започнали, изобщо не били селяни.
Със сигурност не били селяндури със сламка между зъбите
и вили в ръце, както ги описват легендите.
Не, това били хора с голям залог в играта, селският елит;
хора,служили като пристави, управители и съдебни заседатели;
хора, които се настанили в безстопанствените имоти,
останали след жертвите на чумата.
Били натрупали някакви пари и нямали намерение да се разделят с тях
за да тъпчат джобовете на разни писарушки в Уестминстър.
И най-вече, знаели как да изградят армия
от хора едно стъпало под тях в социалната стълбица,
семейства на ръба на мизерията,
които трябвало да продават труда си за да свържат двата края.
Те вече били бесни заради опитите на правителството
да върне растящите им надници до размера преди чумната вълна.
Везните се наклонили в полза на оцелелите
и те имали намерение да запазят положението.
По свой начин, всички тези хора
успели да изплуват на повърхността, или поне така си мислели.
Смятали да се бият, ако трябва, но да не позволят
отново да ги завлекат на дъното.
В такъв случай, дали било класова борба -
думи, които не трябва да изричаме след погребването на марксизма?
Да, било класова борба.
Селските райони подозирали, че действително управляващите -
Джон Гонт, кралицата-майка, и лорд-канцлерът -
събирали нови данъци не за финансиране на патриотична война с Франция,
а за да наливат пари в палатите и частните си имения.
И когато парламентът одобрил поголовен данък през ноември 1380,
и то за пръв път без да се съобразява с имотното състояние на всеки,
йомените, т.е. дребните земевладелци, вероятно ужасено си представяли
как алчното правителство отмъква спечелите им с пот пари.
Последвали протести, убийствена ярост и масово укриване на данъци,
които бързо прерастнали в открит бунт.
Бирници и помощник-шерифи били нападнати, няколко от тях убити.
В Мейдстън избрали занаятчията Уот Тайлър,
за свой генерал и предводител,
и освободили лолард-антиклирик на име Джон Бол,
който бил затворен в замъка на епископа.
Джон Бол е познат типаж - проповядващ монах,
който довежда постчумния радикализъм до логичната му крайност.
"Да премахнем духовенството и собствениците", казвал Бол,
"и Христос отново ще приеме бедните в обятията си".
Не изхождаме ли всите от едни родители, Адам и Ева?
Как тогава ще обяснят защо са по-господари от нас?
Обличат се в кадифе и разкошен хермелин,
докато ние сме принудени да носим дрипи.
Имат вино и прекрасни подправки и бял хляб,
а ние се задоволяваме с ръж и остатъци от слама,
и за пиене имаме само вода.
Наричат ни роби,
и ако не си вършим работата, ни бият.
Нека отидем при краля с нашата просба.
Може да бъде благосклонен.
Ако ли пък не, ще трябва сами да отстраним неправдите.
И те потеглили,
обзети от трескави мисли, родени от Черната смърт,
с призиви за равенство и възмездие на уста.
В края на краищата, не били ли Уот Тайлър, Джон Бол
и Робърт Кейв от Дартфърд Бейкър
3-та мъртви, изправили се пред разглезените, богатите и великите
в Деня на Страшния им съд?
Сутринта на 12 юни 1381 г., огромна армия от поне 50 000,
може би дори 10 000,
построила лагер тук, в полята на Блекхийт,
в покрайнините на Лондон.
Под тях се виждал градът -
Св. Павел, мостовете пълни с магазини, и по-надолу Уестминстър,
всичко сякаш в ръцете им.
Това не била разпасана сган. От началото на бунта,
мишените били старателно набелязани с цел назидание -
богати абатства и имения на данъчни инспектори.
Всеки документ, носещ печата на хазната,
бил нарочен за унищожаване.
Финансовите документи на именията били изгорени.
Много добре знаели какво правят.
Парадоксално, бунтовниците оставали горещо предани на короната.
Макар и да се оказали извън закона,
били подтиквани от силна увереност, че каузата им е справедлива.
Не е ли ясно, че са се надигнали
не за да заплашват краля, а да го спасят,
а чрез него и себе си?
Но дисциплината в редиците им
не оцеляла при сблъсъка с големия град.
Разбити затвори, плячкосани църкви, подпалени дворци.
35 фламандски търговци били обезглавени един след друг
на същия дръвник.
Архиепископът на Кентърбъри Саймън Съдбъри бил заловен
по време на молитва в параклиса "Свети Йоан".
Разбеснелите се бунтовници му отсекли главата,
набучили я на кол и я разнасяли триумфално по улиците.
В четвъртък вечерта, на 13 юни,
кралят-тийнейджър се изкачил на една бойница в кулата,
и гледката оттам сигурно го е хвърлила в ужас:
небето обагрено от пламъци, Лондон превърнат в димящи руини.
Но макар и попаднал в кошмар, Ричард изглежда не се паникьосал.
Когато съветниците го накарали да преговаря с бунтовниците,
той явно не се поколебал.
Малкото момче станало най-важният мъж в този момент.
Пред света изглеждал смел, но сигурно си е мислел,
че може и да не оцелее.
Преди срещата се помолил в храма на Едуард Изповедник,
покровителят на всички крале от рода Плантадженет.
После минал на кон през блъскащата се тълпа
да се срещне с Уот Тайлър и другите водачи в Смитфийлд.
Когато стигнал до Смитфийлд, кралят видял бунтовниците
разположени в западната част, а кралската свита - в източната.
Уот Тайлър препуснал към Ричард, после слязъл от кончето си,
коленичил за кратко и не особено смирено,
но после се ръкувал с него и го нарекъл "братко".
"Защо не се разотидете?", проплакал кралят,
а в отговор получил гръмогласна псувня и редица искания.
Най-важното било нова Магна Харта,
този път за обикновените хора.
Да премахне крепостничеството, да ликвидира църковната собственост,
да даде обща амнистия на всички извън закона.
И като ще е радикално,
нека всички след краля да са равни.
На всичко това Ричард отговорил с "да",
може би със сключени пръсти зад гърба,
и може би Уот Тайлър бил толкова изумен от отстъплението,
че просто не знаел какво да предприеме след това.
Над сбраното множество се спуснала странна тишина,
нарушена единствено от Уот Тайлър, който поискал халба бира.
Получил я, гаврътнал я, метнал се отново на коня -
едър мъж на дребен кон -
и в този миг ходът на историята бил променен.
Някой от хората на краля изглежда не бил наясно със сценария,
или може би просто унижението му дошло в повече.
Това бил млад ескуайър, на възрастта на Ричард,
който изкрещял на Тайлър, че е крадец.
Това развалило магията на момента.
Кметът Уолуърт, който бил безкомпромисен от самото начало,
се опитал да арестува Тайлър.
Последвал сблъсък на ездачи,
Уолуърт нанесъл решаващия удар,
разсичайки рамото и врата на Тайлър.
Щом паднал от коня, хората на краля го обградили и довършили,
но се постарали бунтовническият лагер да не вижда какво става.
Така или иначе, това бил моментът на истината.
Това бил и моментът, в който Ричард се намесил,
решително и с удивителна смелост.
Препуснал право към бунтовниците, с прочутия вик на уста:
"Друг освен мен не ще ви бъде капитан."
Думите били гениално подбрани
и, разбира се, преднамерено двусмислени.
За бунтовниците означавало, че сега самият Ричард бил техен водач,
точно както искали от самото начало.
Но може би думите трябвало да възвестят
първото налагане на кралска воля.
Каквото и да било, надвисналата криза преминала
и кметът Уолуърт получил шанс да се върне в Лондон
и да мобилизира армия.
Сега можело да започне потушаването на бунта, останал без водач -
отначало предпазливо, с предложения за прошка и милост,
а след това с неумолима твърдост.
Едва седмица след привидните отстъпки при Смитфийлд,
друга група бунтовници се срещнала с Ричард при Уолтъм, в Есекс,
но пред тях застанал съвсем различен крал.
Вий отрепки, презряни надлъж и нашир,
вий, що дирите равенство с лордове, сте недостойни да живеете!
Предайте думите ми на сподвижниците си.
Селяци сте били и селяци си оставате.
Робия ви чака, но не като преди, а безмерно по-лоша.
Докато сме живи, ще се стремим да ви тъпчем,
и неволите ви ще послужат за урок на потомците.
Но ще пощадим живота ви ако останете верни.
Решавайте сега кой път ще следвате.
Бунтовниците избрали единствения възможен и реалистичен изход.
Паднали на колене. Всичко свършило.
Кралят буквално бил единственият, останал на крака.
Но как се отразило всичко това на Ричард?
На какво ли си мислел, че е способен?
Всемогъщий бог,мой господар,
в облаците свои сбира на полза нам легионите от чума,
и те ще покосят децата ви, дет' още неродени са, и незаченати,
задето вдигате ръка васална към моята глава
и грозите славата на моята корона ценна.
Макар трагедията на Шекспир да започва години след Селското въстание,
лесно можем да повярваме, че в образа на капризния,
самовлюбен Ричард II,
се крие усещане за човек
в плен на юношески илюзии за неуязвимост.
Безспорно е че, особено в кризисни ситуации,
имал склонност към резки обрати в настроенията,
от екзалтирани моменти на всесилие до отчаяни пристъпи на фатализъм.
Но твърде лесно е да се преувеличи неспособността му да управлява,
като че ли има нещо подозрително нездраво в него.
Имал обичайната осанка на Плантадженет,
висок 1.83 м, с дълга руса коса.
Но за разлика от дядо си, не завъдил любовници,
и колкото и да е странно, искал да е верен на жена си Ана.
Един истински Плантадженет късал месото с ръце и сърбал соса.
Ричард не само държал да яде с лъжица,
но и накарал всички в двора да използват.
Един истински Плантадженет давал на Англия кървави победи
над извечните врагове Франция и Шотландия,
Ричард й дал носната кърпичка.
Един истински Плантадженет строял крепости.
Ричард обаче искал голям церемониален сектор в Уестминстър,
със смайващ покрив с конзолни греди.
Редиците ангели символизирали божественото му право да управлява.
Самите ангели се поддържат от резбовани каменни пояси
с емблемата на Ричард - бял елен.
Но необичайната чудатост, приписвана на Ричард,
не изглежда чак толкова необичайна, ако го приемем за ренесансов принц,
който не смятал цивилизованият начин на живот
за напълно несъвместим с английската същност.
Диптихът от Уилтон е най-точната илюстрация
на възвишената му представа за кралския пост.
Ричард инстинктивно усещал, че мястото му е сред светците,
и ето го тук с трима от тях:
Йоан Кръстител, Едуард Изповедник,
и саксонският крал-мъченик Едмънд.
От другата страна го виждаме в още по-святата компания на ангели,
младенеца и Дева Мария.
Той е нейният избран помощник.
Тя приема кралството му в зестра,
а в замяна му дарява специална защита и благосклонност.
Кралят смятал, че церемониалността не била просто превземка,
само фасада на властта,
а сърцевината на мистерията й; силата, караща хора да се подчиняват.
Това била идеята на Ричард,
когато за първи път в историята на британската монархия
кралят пожелал да се обръщат към него с "величество" и "височество",
нещо като мистично извисяване.
Но това, което за Ричард било изтънченост,
за бароните било доказателство, че кралят е престанал да мисли
за общите им интереси.
Отказът на Ричард да продължи войната с Франция
бил явен източник на раздразнение за аристокрацията.
Те определено забогатели от кампаниите в чужбина
и издигнали смайващи дворци, като този тук в Бодиъм,
да ги пазят от френско нашествие.
Но своеволията на краля най-накрая ги подтикнали към действие.
Издавайки кралски декрети, Ричард можел да заобиколи парламента
и правел всичко възможно да обсипва с щедрости приятели и съветници,
хора като сър Саймън Бърли и Робърт де Виър,
който получил абсурдната титла Херцог на Ирландия.
Лордовете отвърнали на удара с единственото си оръжие - парламента.
През февруари 1388, 5-ма от фаворитите на краля
били обвинени в злоупотреба с младостта и невинността му
за постигане на користни цели.
Всички били признати за виновни в държавна измяна
от парламента, станал известен като "Безмилостния парламент".
Робърт де Виър, най-мразеният от кралските довереници,
успял да избяга преди изпълнението на присъдата,
но Саймън Бърли нямал този късмет.
Кралицата молила на колене да пощадят Бърли, но напразно.
Ричард успял да смаже Селското въстание,
но благородниците били друго нещо.
Отрезвен от унижението,
кралят се оттеглил във величествено уединение,
и все пак бил достатъчно Плантадженет,
за да таи помисли за отмъщение.
Не предприел нищо почти 10 години,
но когато обичната му Ана била покосена от чума,
единственото умиротворително влияние си отишло с нея
и той отново наложил волята си в невиждан пристъп на отмъстителност.
Използвайки като претекст заговор на благородници,
той безмилостно премахнал водачите
на Безмилостния парламент отпреди 10 години.
Граф Аръндел бил екзекутиран.
Граф Уорик бил изпратен в изгнание,
а херцогът на Глостър - чичото на Ричард - бил убит,
удушен в леглото си по заповед на краля.
Най-сетне старите сметки били уредени.
Човек би помислил, че Ричард ще прикрие чувството си на триумф,
дори и само от инстинкт за самосъхранение.
Но сега Ричард II открил, че за първи път
хората се боят от него и че всъщност доста му се нрави.
Опивал се от усещането и нападал всички, заподозрени в нелоялност,
заменяйки ги с блюдолизци и нагаждачи.
Ядял, спял и пътувал обграден от лична армия,
като някакъв римски император.
Но въпреки илюзиите за всесилие,
Ричард си оставал невротично несигурен.
По мъгляво подозрение в измяна,
той прибързано осъдил Хенри Болингброук, син на Джон Гонт,
на десет години изгнание, без дори да си даде труда да скалъпи процес.
Ако това осъждане по бързата процедура притеснило благородниците,
следващата му стъпка ги потресла.
Когато Джон Гонт най-сетне умрял,
Ричард увеличил присъдата на Болингброук
на доживотно заточение, и заграбил наследството на младия херцог,
ценните имения в Ланкастър - уж в името на короната.
Големците на Англия сигурно гледали и си мислели:
"Трябва да бъде спрян или аз ще съм следващия."
Една грешна стъпка деляла Ричард от катастрофа.
Окончателното, фатално безумие било Ирландия.
Ричард решил да стъпи на врата на ирландските принцове,
но взел толкова войници, че да остане без защита у дома,
и не достатъчно, за да сплаши ирландските благородници.
И преди да успее да си свърши работата там,
разбрал, че Болингброук е слязъл на брега в Йоркшър с армия,
а отчуждените английски барони са се стекли под знамената му.
Когато Ричард се върнал, Болингброук вече владеел
южните и източните райони на Англия.
Странното е, че Ричард сякаш бил
една крачка пред враговете си в своя фаталистичен песимизъм,
и когато получил лошите вести,
че много от най-доверените му поддържници и съюзници
са минали на другата страна,
реакцията му не била да се окопае и да поведе битка,
а да побегне през нощта през страната,
предрешен като свещеник, оплакващ нещастията си
и прехвърлящ вината върху други, както обикновено.
В някой момент от победоносния поход срещу Ричард,
целта на Болингброук се променила: не просто да си прибере земите,
а да свали краля.
"Сега виждам края си," Шекспир кара Ричард да каже -
чудна пропаганда за Ланкастър,
която решава неудобния въпрос със свалянето от трона
като изкарва, че Ричард се е отказал от короната,
а не други са я изтръгнали от отчаяната му хватка.
Всъщност, минал месец в мъчителни преговори преди Ричард,
сега затворник в Кулата, да се откаже от трона си.
Три пъти го карали да се предаде, три пъти той отказвал,
докато накрая се примирил с неизбежното.
На 30 септември,
декларацията му за отказ от права била прочетена пред парламента,
събран под ангелите на великолепния му покрив.
Лордовете били накарани да провъзгласят Хенри Болингброук -
граф Херефърд, херцог на Ланкастър - за крал Хенри IV,
което те сторили с викове "Да, да, да."
Ричард, вече не божествен принц, бил отмъкнат тайно
и затворен в замъка Понтифракт.
Най-вероятно бил уморен от глад - ужасен край,
но поне по тялото нямало да има компрометиращи следи от насилие,
които да се видят при публичното погребение.
За учудване, именно Хенри организирал голямото погребение,
превантивна мярка срещу евентуални заговорници,
които можели да си въобразят, че ще успеят да спасят Ричард
и да го върнат на трона.
Хенри V, синът на Болингброук,
преместил тялото на Ричард в Уестминстър.
Може би искал да сложи край на обвиненията в убийство
и да даде покой на жертвата.
Вероятно се е надявал, че през неговото управление
раните на двете страни ще заздравеят,
но не било писано.
Въпреки славната си победа при Аженкур,
Хенри V си остава предполагаемо величие,
отнесен на 35 от дизинтерия.
Така че нито той, нито синът му Хенри VI,
можели да предотвратят неизбежните последици от открадната корона -
дълга, кървава война между конкурентни клонове на Плантадженет.
30 години родовете Йорк и Ланкастър се избивали
в безчет битки, известни като Войната на розите.
Има само два начина да се възприеме тази война.
Или безкрайната хроника на насилствени заграбвания на короната
ви звучи като велик английски епос,
или ви кара да се чувствате леко втрещени.
Ако сте от групичката на смаяните и обърканите,
вероятно се изкушавате да отпишете цялата жалка бъркотия
като кървава свада на вдетинени мъже,
които се налагат до премала
из полята на Таутън, Барнет и Бозуърт.
Но залогът в цялата бъркотия бил голям,
и той бил нуждата да се възвърне вярата в английската монархия;
да се споят наново веригите на предаността,
които някога обвързвали всички от Уестминстър
до приставите и съдиите в графствата,
и които били така жестоко разкъсани от участта на Ричард II.
За да разберем как беззаконието, насилието и хаоса се отразили
на не особено розовото положение в Англия през 15 век,
ни помага нещо несравнимо по-ценно
от списъците с бойни полета и барони,
крале и създатели на крале.
Писмата на семейство Пастън от Норфък ни предоставят
първата лична кореспонденция на английски,
автентичния глас на обикновените хора -
фермери, адвокати, кандидат-джентри, кариеристи.
Като много загрижени съпруги и майки,
Маргарет Пастън била разтревожена от Войната на розите,
защото тя превръщала Англия в неподходящо място
за натрупване и запазване на солидно богатство.
Дано бог в милостта си ни пожали,
защото досега не бях слушала за толкова грабежи и убийства
в тази страна.
А за събиране на пари не съм виждала по-лош сезон.
През погледа на Маргарет, съдбата на Англия висяла на косъм,
но истинското бедствие било пазаруването.
А що се отнася до плат за рокля,
умолявам те да ми купиш три метра такъв,
дето би ти се понравил да нося,
щото обиколих всички магазини за платове в този град
и изборът е нищожен.
Родоначалник на династията Пастън бил Клемънт.
Клемънт е описан като обикновен земеделец,
с други думи - селянин,
но селянин, който се възползвал от Черната смърт
и издрапал до върха на селската социална стълбица.
Клемънт бил достатъчно проницателен да изучи сина си Уилям за адвокат,
достатъчно умен да разбере, че именно чрез образование,
а не само чрез земя, съдбата на сем. Пастън
ще бъде напълно променена.
Синът му наистина станал адвокат и сключил брак по сметка.
А също и внукът му Джон, който придобил замъка Кейстър,
завършвайки стремителното издигане на семейство Пастън
от селяни до знатни земевладелци в рамките на 2 поколения.
Джон Джени ме уведоми, а после със сигурност разбрах,
че ще те направят рицар на предстоящата коронация.
Предвид гореспоменатите благи вести,
ще се молим да си осигуриш подобаваща премяна.
Но нищо не става толкова лесно, нали?
Когато сем. Пастън станали влиятелни и богати,
било неизбежно да си създадат врагове.
Докато били никому неизвестни селяни,
кървавите вълни на Войната на розите се разливали надалеч от тях.
Но след като станали собственици на земи, имения и замъци,
се преврънали в главна мишена за маститите играчи,
а нямало по-мастит от херцога на Норфък.
Той отдавна ламтял за Кейстър и през септември 1469 г.
дошъл да го вземе.
Маргарет писала с болка на сина си:
"Приветствам те сърдечно и те уведомявам, че брат ти и ближните му
"ги дебнат беди в Кейстър."
Очевидно била отчаяна, но била също и ужасно ядосана,
и се нахвърлила върху сина си Джон с остър език,
ама наистина остър.
Всички в страната се чудят как се примиряваш
толкова дълго с техните беди.
Може да изгубят живота си, не само имението,
и няма джентълмен, достоен за по-голямо порицание, от теб.
Джон веднага й отговорил.
Майко, ако бе необходимо писмо да ми отвори очите,
наистина щях да съм бездеен човек.
Откакто е наченала обсадата, получих десетократно по-лоши вести,
отколкото има във всичките ти писма,
но те уверявам, че тези зад стените не са по-безпокойни от мен,
нито се боят повече.
Изправени пред мощната армия на херцога на Норфък,
сем. Пастън нямали друг избор освен да отстъпят замъка си.
Но законът отново щял да промени съдбата им.
След 7-годишно влачене по съдилища и жалба до краля,
най-накрая Кейстър им бил справедливо върнат,
въпреки че триумфът бил кратък за най-възрастния от домочадието.
3 години по-късно, Джон Пастън умрял от чума.
Сем. Пастън преодолели тези пречки по пътя си
и се настанили трайно в областта,
а като тях постъпили и безброй други англичани.
В основата си, това били оцелели.
Преживели чумата, преживели детронирането,
преживели гражданската война.
Крале идвали и си отивали, но хората от село -
същите които тръгнали към Лондон през 1381 г.,
които станали революционери и разбойници -
сега били на път да се превърнат в знатни провинциалисти.
Тези хора знаели кое е най-лошо.
Знаели, че чумата може да отнесе деца и пеленачета.
Знаели, че местните рицари може да се развилнеят,
но знаели също, че равни дози молитва и благоразумие
ще им помогнат да оцелеят.
Елате в едно английско село като това, далеч от хаоса,
да речем, около 1480 г., и ще намерите каквото очаквате -
църква, построена в икономичния и елегантен късен готически стил...
и за първи път, пивница с име като "Лебеда" или "Жабата".
А в центъра, красивия дом
на най-крупния арендатор в района.
Но вече не едностайна колиба, измазана с глина,
а миниатюрен чифлик със собствена резиденция
и персонал да обслужва господаря и господарката.
Маслобойна, килер и частни покои.
Но не бива да сме твърде самодоволни относно положението в Британия
в края на първия й век на чума.
Краят на пътя, изпълнен с трагедии, не бил застлан с цветя.
Редом до изобилието все още имало черна нищета.
И все пак, невероятното се случило.
От пепелищата на чумата и кръвопролитията
се надигнали най-неочакваните оцелели -
английските провинциални джентри.
Превод: emilia за kolibka.com