Tip:
Highlight text to annotate it
X
Питър Джоузеф / Движението Цайтгайст
Лекция "Дефиниция на мир" - 12 февруари, 2012
'ZFest', Тел Авив, Израел
Шалом!
В такива моменти наистина ми се иска да знам иврит.
Нямам никаква идея какво каза, но ще направя кратък увод,
преди да пристъпя към официалната реч,
с голяма благодарност към Движението Цайтгайст в Израел,
което направи възможно това.
[Ръкопляскане]
Казвам се Питър Джоузеф.
Работя в организация, наречена Движението Цайтгайст.
Докато повечето от речите ми са за вродени икономически неефективности,
които подхранват голяма част от гражданското недоволство, екологичните злоупотреби
и всеобщата нищета в целия свят днес,
в комбинация със съществуващите значими, но неприложени научни постижения,
които биха могли да разрешат тези проблеми,
да не говорим, че могат да създадат ново социално устройство,
породено от една друга форма на мислене,
която фактически би гарантирала екологична
и социална устойчивост.
Основният акцент на тази лекция е малко по-темпорален.
Различава се от всички мои лекции.
Заглавието е "Дефиниция на мир: икономика,
държава и война".
Разделена е на 4 части.
Първата е озаглавена "Историята на човешките конфликти
и дебати за човешката природа".
Доказателствата ще покажат несъстоятелността на упоритата представа,
че за нас хората, агресивността и териториалността
са свойствени и неизменни.
Ще открием, че ранните общества не са се занимавали
с масови войни и че повечето конфликти,
особено широкомащабните мобилизации, които виждаме днес,
са всъщност резултат от условията,
реални или измислени, които подмамват
хората към състояние на агресия.
Това ще ни доведе до размишленията относно обусловеността ни от средата,
както и структурните и психологически модуси, които са част от нея,
от което ще се разбере, че когато става въпрос за война,
условията се определят от държавата,
най-общо казано.
Част втора: "Държавата: характер и принуда"
Ще помислим върху произхода на модерната държава и нейните черти.
Открити са редица характерни черти,
които са свойствени за концентрацията на власт.
В по-голяма дълбочина ще се разгледа влиянието на държавата
върху ценностите на културата,
особено по отношение на лоялност, патриотизъм,
и колко е лесно
за една толкова малка част от политически и комерсиални интереси
да подлъгват обществото, че техните войни са морални, правилни и полезни.
След това в трета част: "Култура на войната,
бизнеса, собствеността и конкуренцията",
ще се обърне внимание на скритата мотивация,
която изглежда създава държавата и нейната сила,
като се вземе предвид самото предразположение към война.
Съсредоточавайки се върху корените на социалната система
и върху това как войната не само е присъща
на настоящите икономически методи,
но е и неизбежна.
Ще се стигне до твърдението, че структурната основа и произтичащата психология,
която съществува в монетарната пазарна икономическа система,
властваща днес, е основната движеща сила
за човешките конфликти в световен мащаб.
В последната, четвърта, част: "Дефиниция на мир:
ново социално споразумение"
ще помислим върху каузалната логика на описаното преди това
и по метода на редуциране ще извлечем онези социални характеристики,
които насърчават мира,
и как ние, като едно световно общество, можем да преправим
социалната среда така, че да позволи съществуването на това ново равновесие,
преди да стане твърде късно.
Преди да започна, искам да обърна внимание на един въпрос,
който смятам, че се подценява.
Изглежда в сърцевината на обществото се е загнездила исторически обусловената неспособност
за промяна (която мисля, че всички забелязваме),
и то не само в контекста на глобалното военно дело,
което, за съжаление, днес вече смятаме за почти нормално,
но също така и по отношение на благоразумните социални промени за по-добро,
които биват систематично отхвърляни, без основателна логика.
С прости думи, изглежда традициите
са в постоянен конфликт с развиващото се знание.
Например щом се установи дадена идеологическа система,
обикновено с единодушното съгласие на населението,
.
което означава, че тази практика или убеждение е вече емпирична за обществото,
и ще бъде вечна.
Виждаме тази черта най-вече в религиозната, политическата и икономическата мисъл,
но няма интелектуални области
или социални системи, които да са имунизирани.
Дори онези, които наричат себе си учени,
претендирайки, че етиката, изисквана от научния метод, им е на сърце,
често попадат в капана на традиционните предубеждения
и грешните лоялности, изопачавайки откритията им.
Тези лоялности почти винаги се раждат
от традиционната, обичайната култура и нейните доминиращи институции,
с чиято помощ са дресирани техните индивидуалности.
Мисля, че д-р Габор Мате поставя въпроса много добре:
"Това е просто исторически факт,
че доминиращата интелектуална култура на което и да е общество
рефлектира интересите на доминиращата група в това общество.
В робовладелческо общество убежденията относно хората и човешките права
ще рефлектират нуждите на робовладелците.
В общество, което се базира на властта на определени единици,
които контролират и печелят от живота и работата на милиони други,
доминиращата интелектуална култура ще рефлектира нуждите на господстващата група.
Ако погледнем всеобхватно на нещата, идеите, които са се просмукали в психологията, социологията,
историята, политиката и политикономиката,
в основата си те рефлектират определени интереси на елита.
Академиците, които поставят въпроса под съмнение,
имат склонността да бъдат избутвани настрани или на тях се гледа като на "радикали".
Бегъл поглед към идеите, които някога са били смятани за абсурдни,
невъзможни, подривни и дори опасни,
а по-късно са се развили в служба на човешкия прогрес,
показва ясно колко можем да грешим в нашата лоялност.
Очевидно е, че на много идеи, които биха подпомогнали прогреса
и обществото в бъдеще, днес ще им се
противостои с пълна сила.
Изглежда колкото по-благотворна е новата идея, толкова по-лоша
е първоначалната реакция на съвременната култура, в рестроспекция.
Класически случай е изтощително бавното признаване
на механистическата природа на научната каузалност в света,
едно схващане, което подпомага развитието
на човешкия прогрес във всеки един негов аспект,
от намирането на лекове за болести,
през навлизането на произвеждащи излишък технологии,
до нашето разбиране на условията на човешкото съществуване
и на това как работи планетата.
Научният метод, който е в действителност
материализацията на логика и приложение,
не само че е посрещнат с най-еретическо порицание
от онези институции на политическата и религиозна сила в исторически план,
но, за съжаление, и днес бива отричан
в много области на научната мисъл и практика.
Антинаучните перспективи
имат тенденцията да съжителстват с въпроси от съмнителна моралност,
аргументиращи се в пустошта на субективните преценки.
Класически пример за това е изтъкването на технологичния напредък,
използван за пагубни цели, като производството на оръжия,
което очевидно няма нищо общо със самата технология,
но има много общо с изопачаването на мотивацията в културата, която я ползва.
Малко по-сериозно е обвинението, че научният метод не е обективен.
Това гледище е типично за ранните западни философи,
като Томас Хобс или Робърт Бойл.
Тук мога донякъде да се съглася,
но само по отношение на иронията,
като се има предвид постоянната измамна намеса на културата върху резултатите
от привидните научни изводи, както вече споменах.
Така наречените учени не трябва да се бъркат с научния метод.
Много често културното влияние и натрупваните ценности
са просто прекалено натоварени с предразсъдъци, за да позволяват обективност.
Колкото по-спорно е новото научно откритие,
толкова по-голямо е несъответствието, както показват историческите факти.
В класическия текст на Коен и Нагел, озаглавен
"Въведение в логиката и научния метод" (книга, която препоръчвам)
тази позиция е много добре изразена, по отношение на процеса
на емпиричното логическо оценяване и неговата независимост от човешката психология.
По техните думи "Логическото различие между валидни и невалидни заключения
няма връзка с начина ни на мислене (процеса, който протича в нечий мозък)
Фактите сами по себе си не са темпорални събития,
а загатваща връзка между определени класове или видове твърдения.
Разбира се, необходима е мисъл, за да се схванат подобни загатвания.
Това обаче не прави физиката клон на психологията.
Осъзнаването, че логиката не може да се ограничи само до психологически феномени,
ще ни помогне да направим разликата между нашата наука и нашата реторика,
считайки последното за начин за убеждаване или дискутиране,
за да намалява чувството на сигурност.
Нашите емоционални предразположения правят трудно приемането
на определени твърдения, без значение колко факти говорят в тяхна полза.
Тъй като всички доказателства разчитат на приемането на дадени твърдения като истинни,
никое твърдение не може да се докаже като такова
пред някой, който е твърдо решен да не го повярва."
В какво се състои тази сила, която ни спира
да мислим обективно? Културната обусловеност и нейните ценности.
Изглежда очевидно, но за съжаление всички ние сме нейни жертви.
Ние, хората, нямаме никакви спонтанни мисли или действия.
Ние сме каузални организми, поддържащи поредица идеи и реакции,
вечно съществуващи в едно "преходно състояние".
Да се върна към контекста, критично е да уточня,
че няма нищо по-свойствено за идентичността в културен смисъл
от социалните системи, в които сме родени,
и ценностите, които те поддържат. Колкото по-стара е една традиция,
толкова по-силна е борбата за запазването й.
Светът, в много отношения, се е запътил към сблъсък
между упоритата традиционна арогантност,
насърчавана от институциите, които продължават да печелят от експлоатирането
на тези традиции, и развиващата се научна реалност и логическо оценяване,
които доказано карат най-близкото възможно до истината
твърдение да изпъква.
Започвайки с размишленията за естеството на войната и мира,
една наистина спорна тема, бих искал всички да се вслушат в себе си,
да наблюдават собствените си реакции във връзка с твърденията ми.
Ако се натъкнете на нещо, с което не сте съгласни, задайте си въпроса,
откъде идва това различие?
От техническия анализ ли,
в който променливите се вземат предвид по своите качества,
без значение кой е вестоносецът? Или идва от различните перспективи,
които може да са базирани на културни ценности, които,
за добро или лошо, ви карат да приемате нещо като емпирично нормално,
независимо дали е истина или не.
Сега, да изясня някои неща относно себе си,
имайки предвид чувствителната тема, в която ще навляза след малко.
Не съм тук, за да говоря осъдително за която и да било страна, политическа партия,
религиозни претенции или каквито и да било институции.
Не съм тук, за да се изказвам за или против американския империализъм.
Не съм тук да разпалвам предразсъдъците в израелско-палестинския конфликт,
нито съм тук да раздавам правосъдие на партии и властимащи,
въпреки безкрайните примери за зверства, описани от историята.
Защо? Защото когато стане въпрос за промяна, и имам предвид истинска промяна,
всички гледни точки на обществените дебати
и техните постулирани, вътрешносистемни решения от типа "в кутията",
са невалидни, когато се разбере войната в широкия смисъл на думата.
Сега трябва да мислим на различно ниво.
С оглед на тези уточнения, не мога да съм лоялен към никоя страна.
Не мога да съм лоялен към никого, нито към някое гуру или към лидери,
нито да изпитвам уважение към всякаква форма на подчинение. Не съм лоялен към никоя раса,
религия, политика или друго утвърдено идеологическо кредо,
и най-важното, не вярвам в неизменността на каквито и да било
предположения, родени от съмнителни факти,
минали, настоящи или бъдещи, отвъд разбирането,
че всички известни човешки представи се развиват,
променят, усъвършенстват, чак до края на нашето съществувание.
Единствената константа е промяната.
[Ръкопляскания]
Очевидно единствената константа е промяната.
И докато това изглежда парадоксално,
целта на историческото документиране е да ни даде възможността да вадим заключения
от всичко, което виждаме в историята, без значение от областта,
и като приложим научния метод за оценяването на събитията,
можем да си извадим заключенията.
Най-общо казано това правим с нашите умове.
Науката е нашият инструмент при създаването на по-добър свят за всички,
съхранявайки нашата естествена среда и много просто
(както ще покажа по-нататък), само като променим структурата
на доминиращата глобална социална система,
по-точно нейната икономическа предпоставка, която бие другите по причинност,
ще можем да постигнем „световен мир”.
Първа част: Историята на човешките конфликти и дебати за човешката природа
Изглежда много от световните култури все още поддържат
предимно суеверни представи за присъщата на човека
териториалност и предполагаемата неизбежност на войната,
и двете от гледна точка на нападателната провокация и в защита.
През историята се е спорило за вродената склонност за насилие у хората,
като в най-екстремните случаи се инсинуира, че без оглед на обстоятелствата,
насилническо, деспотично поведение избухва
почти случайно, като регулиращ вентил за пара.
Ето защо е логично проявите на война и защита
да са смятани за естествени, неизбежни последствия.
Тази представа приема различни метафизични форми в историята,
най-ярката от които е религиозната представа за добро и зло:
злото съществува като свръхестествена сила, която просто не може да бъде спряна,
можем само да се защитаваме срещу нея.
Както ще покажа по-късно, това дуално разделение на добро и лошо,
заедно с много други суеверни предположения,
заема все още централно място в мотивиращата политическа реторика,
която се мъчи да привлече гражданската подкрепа за държавните войни.
Това е мощен инструмент за пропаганда, особено като се има предвид,
че мнозинството хора на тази планета все още приемат
подобни религиозни форми на каузалност, оттам и вроденото лековерие.
Обаче ако попитате повечето среднообразовани хора,
какво имат те предвид под думата "зло",
дефиницията вероятно ще бъде прехвърлена
върху научната представа за човешкия инстинкт.
С оглед на почти еднаквата контекстуална еквивалентност на тези представи,
мисля че д-р Джеймс Гилигън от Центъра за проучване на насилието към Харвардския университет
в Америка, дава най-директния отговор. Той заявява, че
Една от причините за "инстиктивния" аргумент за насилническото поведение
е да се поддържа статуквото.
Ако насилието е вродено и инстинктивно, тогава явно няма смисъл
да се опитваме да променяме социалната ни и икономическа система."
Какво показва историята и модерната наука относно социологичните
условия за човешкото съществуване, по отношение на насилието,
във връзка с дебата за човешката природа?
Дали са открили "военния ген", който позволява на този ни инстинкт
да се прояви в голям мащаб и да ни накара да убиваме?
Може ли някоя от физическите науки да докаже
емпирична каузалност, съществуваща в еволюционната биология,
или дори еволюционната психология,
че е неизбежно човешкият организъм да упражнява насилие?
Отговорът на модерните социо-биологични проучвания е ясно "не".
Цялата основа на предположенията,
от които произтичат заключенията, че насилието е в природата на човека,
идва от ограниченото сравнение на събития,
с много пропуски по отношение на обстоятелствата
или условията, довели до тези събития.
Съществува само един универсален фактор, който може да се измерва,
по отношение на развитието и упражняването на насилие,
независимо дали е цивилно или военно, и това е средата.
Единствената известна и удостоверима универсална променлива
е естеството на средата, физическа и социологическа,
в която човек е отгледан и в която той съществува.
Средата е централна за самата дефиниция на човешката същност,
нещо, което намирам за изключително интересно.
Като вид, нашите физически и умствени способности се селектират от
и просъществуват благодарение на биологичната еволюция,
по отношение на това, което подпомага нашето оцеляване и здраве.
Ние сме буквално манифестация на физическата среда
и естествените физични закони, които определят тази среда.
Това е еволюцията: вселенски оформящ процес за бавното
приспособяване на нови развиващи се обекти към съществуващите условия.
Това е причината да съществуваме на Земята, имайки такива характеристики,
дишайки въздух, вместо да съществуваме на Венера.
Ако бяхме еволюирали там, бихме имали други характеристики,
за да можем да оцеляваме там, ако можем да оцелеем изобщо.
Дори генетичната ни формула, която се предполага да е в сърцевината
на нашата уж фиксирана човешка природа,
всъщност бива контролирана от стимули на средата
(нещо, за което хората не говорят достатъчно).
Например ако вземете едно дете след раждането му и го поставите в тъмна стая
за определен период, генетично предразположената склонност към виждане просто няма да се развие.
Ако вземете детето след раждане и го подслоните и храните,
но никога не го докосвате и не му давате обич,
не само че това дете няма да порасне, то най-вероятно ще умре,
защото обичта е свойствена за най-ранния стадий на човешкото развитие:
влиянието на средата.
В края на краищата откриваме, че единственият най-важен детерминиращ фактор,
който влияе на човека в краткосрочен и в дългосрочен план,
е заобикалящата го среда, като нашите гени реагират на стимули
в рамките на определен кръг от възможности.
Колкото повече научаваме за тази връзка,
толкова по-голям става кръгът от възможности, на много нива.
Най-големият кръг от възможности, който позволява средата,
е на ниво 'култура'.
След като осъзнаем значението на влиянието на културата
върху човешката психология и социология, ще останем с поразяващото разбиране,
че за да променим човешкото поведение
най-наложително е да променим обстоятелствата,
както по отношение на основната нужда от оцеляване,
като достъп до нещата от жизнена необходимост и сигурност,
така и във връзка с по-фините образователни и културни влияния,
които оформят нашия светоглед.
Това не значи, че хората нямат природа, развила се по еволюционен път.
Нашите най-общи инстинкти да живеем, да се размножаваме,
дори да се защитаваме, когато сме заплашени,
със сигурност имаме такива наклонности; не сме бели листи.
Нашите условни рефлекси, или т.нар. инстинкти,
наистина трябва да се вземат предвид като действащи фактори в уравнението,
но уравнението е доста изопачено,
Стига се до заключението, че имаме в някаква степен предвидимо поведение,
основано почти изцяло на съществуващите условия
и разликата, например, между човек, който решава да вдигне оръжие
и да убие хладнокръвно, както институцията на войната изисква,
и човек, който избира да не убива, е просто творение на културата.
Къде е разликата между сериен убиец,
който избира определен тип хора за систематични убийства,
и войник, който прави абсолютно същото?
Къде се тегли моралната черта?
За мен, колкото и противоречиво да звучи, не се тегли никъде,
защото всъщност изобщо няма такава черта,
ако се вземат предвид обстоятелствата.
Тъй като всеки човек е и може да бъде единствено резултат от собствената си среда,
дали ще е биологически или културно програмиран,
и последното важи с много по-голяма сила,
когато става въпрос за човешко поведение и избор.
Съжалявам, че задълбах.
За онези, които смятат такива идеи за опасни
и студени, без моралност,
може би с предположението, че на хората е необходимо някакъв вид морално направление
от вежливост, като традиционните религиозни заповеди:
"Не убивай."
Аз търся по-прагматично становище:
Да не би тези остарели идеали да правят нещо,
за да спрат явно безкрайното глобално насилие,
злоупотребите един с друг и античовешката експлоатация,
които съществуват ежедневно? Отговорът, очевидно, е 'не'.
Натрапената философска моралност няма да спаси света.
Само един добре планиран конкретен план
за промяна на обстоятелствата, така че действията да нямат основание да се правят,
ще спре това, което се смята за неморално поведение.
След като изяснихме това, да погледнем накратко историята,
по отношение на конфликта.
Ще започна от място, което може да не сте очаквали: нашите прародители примати.
По-раншни антропологични проучвания, които се опитват да оправдаят човешкото насилие,
често сравняват хората с нашите ранни етапи на еволюция,
за разпознаване на модели. Изглежда логично на пръв поглед,
тъй като имаме около 95-99% обща ДНК с шимпанзетата
и други подобни примати. Звучи впечатляващо.
Също впечатляващ е фактът, че мухите
имат около 60% от човешките гени,
но връзката с поведението в най-добрия случай е съмнителна, както всички бихме признали
Това е така, тъй като общите гени в този контекст
нямат почти никакво практическо значение,
колкото и контраинтуитивен да е този подход.
Въпреки всичко, наистина съществува обичайно поведение във връзка с насилието,
което виждаме в човешките и примитивните общества,
под формата на социално разделение, дори чисто убийство,
елементи на организирано насилие, отмъщение,
реакции на доверие или недоверие,
и много други, които определено разпознаваме в нашия собствен вид.
Както и човешката култура, те също показват уникални разновидности и изключения
на това поведение, базирано на опита и условията,
което прави понятието за универсалност на отличителните черти
трудно за емпирично диагностициране.
Например, антропологът и невробиологът от Станфордския университет,
прекарал десетилетия в изучаването на павиани в Африка, е изумен,
когато става свидетел на социална транформация, след като доминантните мъжки
на стадото биват отровени по случайност и умират,
оставяйки само по-низшите, по-малко агресивни членове на стадото.
Това премахване на алфите и тяхната доминация
трасформира групата в стадо с много по-ниско ниво на насилие
и агресия, каквото не е било виждано дотогава,
не само за тази генерация, но дори десетилетие по-късно,
заради тази промяна в средата и културата на стадото,
те все още поддържат ниски нива на агресия,
въпреки че имат нови мъжки, мигрирали от други стада,
за които са характерни нормалните агресивни тенденции.
Те всъщност успяват да повлияят на новите членове
да следват техните шаблони на агресия,
оттам тяхната културна обусловеност.
Това е много уникално откритие. Означава ли това, че павианите могат да бъдат научени
да носят бизнес костюми и да карат коли в мирно шествие,
и да пеят "Imagine" на Джон Ленън? Разбира се, че не.
Имаме работа със сфера на поведение. Ето защо уместният въпрос би бил:
Каква е сферата на поведение на човешкото същество?
Изглежда колкото по-прост е организмът в биологичен смисъл
(особено когнитивното му развитие, ако има такова), толкова по-малко гъвкав е той.
Класически пример за това са мравките, които показват неизменно и предвидимо поведение
почти до степен, в която са смятани за химически машини,
действащи автоматично,
но колкото по-сложен е организмът, най-общо казано, толкова по-променлив става той.
Ако разучите какво се знае сега за еволюцията на човешкия мозък,
от промените в мозъка при влечугите, ранните примати,
до късните примати, на базата на основателни доказателства се предполага,
че настоящото състояние на мозъчната кора, особено на неокората,
позволява уникалното, адаптивно разбиране и гъвкавост,
които вземаме за даденост в човешкото общество, дори да не го разпознаваме.
Това е ясно видимо в огромното разнообразие от културни проявления,
които виждаме и сме виждали в света.
Уникално е, как в една част на планетата
може да има мирни общества без насилие, или с много малко такова,
докато в други части има систематично ежедневно клане.
След като липсват доказателства в подкрепата на истински психологически разлики
от расово естество, само регионалните условия и култура
могат да обяснят тези огромни несъответствия.
Това ме довежда до общата история на човешкото общество и военно дело.
Може би най-доброто място да се започне е от периода на човешкото съществуване
като ловци-събирачи преди неолитната революция
и идването на земеделските и прости сечива,
което е преди около 12 000 години.
Често забравяме, че 99% от това, което определяме като хомо сапиенс,
съществува в предимно неразслоени, егалитарни социални структури
с ниска степен на насилие и на практика несъществуващи модели на масова
мобилизация за война, каквито познаваме днес.
Малкото общества на ловци-събирачи, които съществуват днес
в изолирани места, все още функционират по този мирен начин.
Изглежда след неолитната революция,
когато започваме да контролираме нашата среда,
да произвеждаме и да трупаме храна в запас,
да създаваме инструменти, да установяваме правила на работа и т.н.,
тогава са посадени семената на сегашната социоикономическа система.
Лесно се вижда как основното понятие за стойност,
произлизаща от нечий труд, позволява протекционизъм и реципрочност
при размяната на труд, въпреки че подобни понятия за стойност и пазар
не са били официално в употреба преди 17 или 18 век.
Тъй като този процес продължава след неолитната революция,
пасивният, често номадски, начин на живот на ловците-събирачи
бавно бива заменен със заселени протекционистични племена
и в крайна сметка, с локализирани общества от градски тип.
Тогава се наблюдават наченките на военното дело,
включително технологията, позволяваща произвеждането на оръжия,
което е отделен въпрос.
По думите на Ричард А. Гейбриъл от книгата "Кратка история на войната"
"Изобретяването и разпространението на земеделието,
в съчетание с опитомяването на животните през 5 век пр.н.е.,
са приети за елементи, които слагат основата за появата на
първите големи комплексни градски селища.
Тези общества, които изникват почти едновременно около 4 000 г. пр.н.е.
в Египет и Месопотамия, използват каменни сечива,
но в рамките на 500 години от каменни сечива и оръжия преминават на бронзови.
С бронзовите изделия идва и революцията във военното дело."
Това е също периодът, в който се появява понятието за държава
и постоянното присъствие на въоръжени сили.
"Тези ранни цивилизации дават първия пример на държавно управление,
първоначално като форма на централизирано вождество, а по-късно като монархии.
В същото време, централизацията изисква създаване на административни структури,
които са в състояние да управляват социалната...
Развитието на централни държавни институции и поддържащ административен апарат
неизбежно дава живот и стабилност на военните структури.
Резултатът е разширяване и стабилизиране
на предишните свободни и нестабилни касти на воини.
Още преди 2 700 г. пр.н.е. в Шумер
вече има напълно развита военна структура
и редовна армия.
Редовната войска се развива като постоянна част от социалната структура,
подкрепена от силни претенции за социална легитимност
и следваща ни оттогава досега."
От времето на тези ранни форми на цивилизация
са се водили хиляди войни,
повечето от които са били за придобиване на ресурси или територии,
при които едната страна действа или за да увеличи силата и богатството си,
или за защита от други, които се опитват да я завладеят и погълнат.
Същото състояние на нещата се набюдава и днес.
Въпросът, който трябва да се зададе е: Защо е толкова упорита тази наклонност?
Къде се корени тя? Какво мотивира една армия да убива
по един контролиран хладнокръвен начин, в името на благосъстоянието на държавата?
Както ще бъде разгледано по-нататък,
наклонността към война не е универсална човешка черта, която има нужда от проява,
тя е много чувствителна уязвимост
към усещането за социална идентичност, усещане за одобрение,
страх и общо безпокойство за личността, които ако бъдат организирани правилно,
могат да бъдат манипулирани да слугуват на една или друга страна.
Дебатът за човешката природа във връзка с насилието, без да съдържа универсалии,
все пак показва с висока вероятност склонност към реакция,
когато определени стимули на средата бъдат поднесени на човек,
за да породят страх или настъпление.
Това, което се пуска в ход още от ранния период на военното дело,
не е някаква аномалия на човешкото общество,
нито пък изглежда да е неконтролируема човешка наклонност.
По-скоро изглежда като естествена характеристика на,
първо, функцията на държавната институция и присъщата нужда от контрол,
заедно със сърцевината на нейния произход -
фундаменталната икономическа предпоставка за оскъдността на ресурсите,
както и суеверието и психологията, която го поддържа.
Втора част: Държавата: характер и принуда
Тъй като самата природа на военното дело е почти универсална характеристика
на по-голямото социално общество и управленческия апарат, познати под формата на държава,
нека поразмишляваме над основните й черти.
Да отбележим първо нейната склонност към самозащита.
Понеже държавата възниква на основата на племенния суверенитет,
при който независима власт предявява претенции към определен географски район
(район, който е откраднат от някое друго общество,
което най-вероятно ще предяви същата претенция по някое време)
въпросът за защитата е естествен и логичен.
Не само защита от външни сили,
но и, във феодален смисъл, от "субектите".
Тези субекти са исторически обусловени да изпълняват дълг
и да носят отговорност за запазването на държавната институция.
Тези средновековни останки не са само във връзка с "да служиш на страната си",
като постъпиш във войската, такива се намират и в понятиято за предателство,
противодържавна дейност и всякаква друга легализирана защита,
която работи директно срещу гражданите,
в случай че прекрачат линията и стигнат твърде далече.
Струва си да се отбележи, че тези елементи на вътрешна защита
се модернизират постоянно,
например сравнително новото понятие "терорист"
и неговото присъщо очевидно двусмислие,
като може да се прилага както за чужди граждани, така и за собствените,
позволявайки дори още по-гъвкава форма на вътрешна защита
поради тази си двусмисленост.
Що се отнася до по-общите характеристики и природата на държавите,
(извинете ме) държавните проявления по света,
можем безопасно да ги разбием по категории на суперсили,
сили, под-сили, и, феодално погледнато, васални държави.
След студената война, САЩ се установява като първа световна суперсила,
определено от нейната военна и икономическа мощ.
Силите, много от които набират темпо днес,
и могат вече да се нарекат паралелни суперсили,
са другите големи икономики като Китай, Англия, Русия, и др.
всяка от които притежава огромна военна мощ.
Под-силите могат да се смятат за по-пасивни,
но независими държави, те са мнозинство
в сравнение с васалните държави, които функционират в подчинение
на силните държави, осигуряващи често икономическо преимущество
чрез поробване на едно или друго ниво.
По отношение на поробването - това е основна характеристика
на хищническата природа на държавната институция.
Струва си да подчертаем, че тактиките на поробването,
които в много случаи подпомагат силата на държавата,
се променят с времето, като стават все по-потайни във военните си действия.
Някои от тези методи съвсем не са физически насилствени,
поне не на повърхността.
Те включват икономически военни подходи, служещи
сами по себе си като акт на агресия
или като част от процедурна прелюдия
на традиционните военни действия. Такива са митническите тарифи,
санкции, дълг по принуда,
и много други по-малко познати, скрити подходи,
които обикновено имат нещо общо с дългове,
вземане-даване със Световната банка или МВФ,
или Обединените нации, по отношение на санкциите.
В основата на тези глобални финансови институции
стоят бизнес и държавни интереси за придобиване,
и те имат властта да налагат дългове, за да избавят от затруднения страни,
за сметка на качеството на живот на гражданите,
като често поемат контрола над ресурсите или индустрията,
с помощта на добре подбрана приватизация или други начини, които отслабват
способността на страната до такава степен, че става зависима от други
държави и техните индустрии.
Това е просто скрита форма на поробване,
видяхме как Британската империя по време на нейната експанзия
и Източноиндийската компания, търговската сила,
която се възползва от новопридобитите регионални ресурси
и работна сила в Азия през 19 век.
Някои аналитици сравняват Британската империя със САЩ
и изучават как САЩ придобива своя статус
не само с помощта на военна принуда,
но също така и чрез тази много потайна комплексна икономическа стратегия,
която довежда други страни до подчинение
на икономическите и гео-икономическите интереси на САЩ.
Защо?
Защото, както ще бъде разгледано в трета част,
въпреки суеверната реторика в подкрепа на противното,
държавата е нищо повече от манифестация
и продължение на икономическата парадигма.
Тя е икономическа субстанция в най-чиста форма,
и това е нещо, което малцина днес разбират напълно.
Ръководството на държавата се базира на методи на протекция,
като целта оправдава средствата. Тези, които обявяват САЩ
за корпоративна, търговска държавна империя,
все едно това е аномалия в държавното поведение,
не вземат предвид самата икономическа предпоставка,
върху която се базира то, както ще покажем по-нататък.
Да оставим тези въпроси настрана,
нека сега се фокусираме върху склонността на държавата към принуда,
по отношение на нейното военно становище.
Тъй като в основата на държавата (както при всяка институция) са човешките същества
и техните ценности, въпросът с масовото промиване на мозъци
в подкрепа на държавната цялостност е от първостепенно значение за оцеляването и.
Както историята показва, когато се стигне до война,
самият народ рядко, ако въобще,
прави първата крачка в конфликта,
само политиците и техните дарители го правят.
След което се работи за примамването на хората в подкрепа.
Патриотизъм, чест, морал
Първото нещо, което се забелязва при всяка подготовка на държавата за война,
е, че никога не се изразяват нападателно,
само отбранително, нарича се обществена отбрана.
В САЩ, Министерството на отбраната е всъщност министерство на войната.
Звучи благородно и в същото време директно загатва
съществуването на страх от чуждото.
И докато широката публика вижда този страх в традиционния, нападателен смисъл,
по-същественият страх е на държавно ниво.
Той е дискретен и се отнася до страха на държавата от загуба:
загубата на власт.
Може би най-доброто изражение на това е илюстрирано в работата
на бившия държавен съветник по сигурността Збигнев Бжежински,
"Голямата шахматна дъска" се казва книгата му, в която
той прави поредица от изключително точни наблюдения и предсказания,
относно това, какво ще струва на Америка, за да остане
главната световна сила, особено във връзка с необходимостта да контролира Евразия
и Средния изток.
По това отношение страхът се поражда от недоказаното твърдение,
че американското глобално водачество е единственият начин.
Запазването на шахматната игра такава, каквато е,
трябва винаги да е в наша полза, иначе вероятно
целият свят ще страда.
Това е класическа империалистична апология,
че ние, американците, и нашите съюзници трябва да превземем всичко,
защото ние знаем най-добре.
В допълнение към тези базирани на страха убеждения, е мнението, че ако САЩ
не е господстващата сила, тогава друга ще дойде
и ще навреди на американските интереси,
което на този етап на обществена зрялост изглежда е вярно,
(това твърди Бжежински) но в нито един момент
не се размишлява над социалното равновесие.
То просто не се взема под внимание,
което е напълно характерно за държавната същност
и нейните основи, така че не можем да обвиняваме Бжежински за становището му.
Той просто изразява с думи реалността,
дори ако звучи, както ще поясним, напълно нехуманно
и изключително неустойчиво.
Той твърди, че "Америка днес е единствената глобална свръхсила,
а Евразия е централната световна арена.
Ето защо онова, което се случва с разпределението на силите на евразийския континент,
е от решаваща важност за глобалното превъзходство
и за историческото наследство на САЩ.
Казано на език, който отвежда назад
към по-бруталната епоха на империите от древността,
трите големи императива на имперската геостратегия са:
да се предотврати тайно споразумение между съперниците и да се държат васалите в зависимост по отношение на сигурността;
сателитите да бъдат покорни и да се чувстват защитени;
да се попречи на обединяването на варварите.
Затова Съединените щати ще трябва да имат готовност
да се справят с регионални коалиции, решени да изтласкат Америка от Евразия,
заплашвайки по такъв начин статуса на Америка като глобална сила."
Ако прочетете тази книга, която е написана преди около 15 години,
ще забележите незабавно,
че американската империалистична държава и нейните съюзници действат
изключително в преследване на тези интереси.
Обаче няма да видите политическата върхушка или преобладаващите медии
да поддържат това становище пред гражданите в ежедневните си дела,
въпреки че Бжежински би го оспорвал.
Медиите, корпорациите и държавата
се възползват от древни тактики на психологическа принуда,
която се базира изцяло на метафизически фантастичен вид реторика,
служеща си с понятия като вяра и морално добро,
патриотизъм и представата за чест, страх и обществена отбрана,
и други предимно празни понятия,
които служат само за мобилизация на населението
в подкрепа на интересите на воюващото крило.
Торстен Веблен, социолог и икономист, когото ще цитирам доста
в тази презентация, мисля че го обяснява много добре през 1917
"Всеки патриотизъм ще служи като начин и средство за военна инициатива
под вещо ръководство, дори ако на хората
не е присъща проявата на войнственост.
Ако бъде манипулирано както трябва, обикновеното патриотично чувство
може лесно да бъде мобилизирано за военни действия
от всяко сравнително находчиво и целенасочено държавно тяло,
за което съществуват предостатъчно примери.”
Наистина предостатъчен пример,
тъй като в основата на цялата социална мотивация за война
лежи набор от такива неопределими ценности,
които в действителност са извънредно ксенофобични,
невротични и нерационални.
Веблен продължава „Спокойно може да се обобщи,
че след като заинтересованите държавници
започнат военни действия, може с увереност да се разчита
на подкрепата на националното патриотично чувство,
независимо от естеството на спора.”
Мисля, че това е най-видимо в често срещания американски израз,
който вероятно е пренесен и в други страни "Аз съм против войната,
обаче съм за армията!"
Това може да се нарече 'класическа двумисъл по Оруел'
и се оказва много ефективно в ограничаването на обществените протести,
което по-нататък влияе на понятието за чест
и на самата жертвена природа на войника.
И тук намират приложение серемониалните и натруфени костюми,
медалите, изобщо проявите на авторитет.
Честта бива оформена с помощта на церемонии, медали и пози на уважение,
събития и други декорации, които впечатляват публиката
по отношение стойността на войнишката дейност,
а оттам и стойността на войната, която те символизират.
Това създава културно табу,
като обидата насочена към елементи на военния апарат
се смята за непочтителна към жертвата
на въоръжените сили и тяхната чест, като по този начин се подсилва илюзията,
че започването на война е благородно дело с благородни участници.
В съчетание с представата за чест и ефектите от нея
действа ултимативният инструмент на кръстоносния поход: моралът.
Веблен продължава „Всяка военна инициатива, която се надяват да подемат,
трябва да е съпроводена с моралното разрешение на обществеността,
или поне на ефективното мнозинство. Това, съответно, става първа грижа
на войнствения държавник: да впрегне моралната сила в готовност
за начинанието, което си е поставил за цел.
Съществуват две линии на мотивация:
1) Защита на материалните интереси
на обществото, реални или измислени;
2) Защита на националната чест.
Вероятно към тях трябва да бъде добавена и трета:
напредъка и поддържането на националната култура.
Това поддържане на националната култура
е най-явно в често употребяваната западна империалистична фраза
за разпространяването на 'свобода и демокрация'
в метафизичен/религиозен смисъл, чисто и просто.
Истинското значение на тази поетически префърцунена, но напълно безсмислена фраза,
е свързано повече с настойчивото преследване на частни интереси и тяхната свобода,
отколкото с морални възражения относно предполагаемата нехуманност на някоя страна
и ангажираността да ги "освобождава".
Не е по-различно от позорните идеологически
кръстоносни походи през Средновековието,
в основата на които винаги е имало материални или териториални интереси
в изгода на неколцината "зад завесата",
въпреки религиозната им обвивка, наслагвана през историята.
Не мога да се сетя за нищо по-могъщо
от мобилизацията на религиозни морални ценности
в служба на малкото хора, които всъщност печелят нещо от войната.
Представата за свобода и демокрация е също толкова убедителна,
колкото историческата представа за една религиозна група, спасяваща друга
чрез нашествие и поробване.
Надявам се, че връзката е направена.
С изясняването на това, нека обърнем внимание на обичайното развитие на военните действия.
С посяването на патриотизъм и непрестанното подсилване на чувствата
в дадено население, чиито политически елементи търсят начини да ги мотивират за война,
първата стъпка обикновено е събитие, което директно причинява страх,
и е пряко свързано с оскверняването на националната чест.
Збигнев Бжежински разбира това много добре, и се изказва по въпроса:
"Отношението на американското общество към изпращането на военни сили навън
е далеч по-нееднозначно.
Обществеността подкрепя включването на Съединените щати във Втората световна война
най-вече поради шока от японското нападение над Пърл Харбър.
Освен това, превръщайки се все повече в мултикултурално общество,
Америка може да се натъкне на трудности при търсенето на консенсус по външнополитически въпроси,
освен в случаи на масирана
и широко осъзнавана заплаха отвън."
Това може да се смята за заплаха не само
в истинския смисъл на думата, но и в метафизически,
в смисъла на мъглявите понятия за морал, чест или възмущение.
Ако потърсим в историята, да речем войните на САЩ...
(като американец, това е историята, с която съм запознат най-добре)
ако разгледаме войните на САЩ, ще открием, че провокацията,
водеща до война е почти винаги маловажна по природа,
в сравнение с това, което следва, изострено изцяло от нерационалните
понятия за морално възмущение и чест,
което води до търсене на възмездие и отмъщение,
манипулирайки народа да вярва в такива неща.
Например Мексиканско-американската война през 1846,
която започва с битка покрай мексиканското владичество над Тексас,
новинарските съобщения оповестяват съвсем неподготвено, че
"Мексиканци убиват нашите момчета в Тексас!"
В тази малка война, открадването на земя от Мексико
струва 30 000 жертви, в рамките на няколко години.
30 000 жертви, и това е било преди много време.
Виетнамско-американската война, провокирана от предполагаема атака с торпедо,
която всъщност не е убила никого, но привлече публична подкрепа за бъркотията,
която погуби около 3,5 милиона човешки живота!
Почти всички тези войни, включително намесата на САЩ в световните войни,
нанасят пропорционално фиктивни загуби, статистически погледнато,
но биват силно умножени по шовинистичните реакции на обществеността.
Основното социологическо разбиране бива оформено
по план на ЦРУ, наречен 'Операция Нортуудс',
когато САЩ си търсеше извинение да нахлуе в Куба през 1960-те.
Планирани са поредица от терористични атаки,
вината за които е стоварена на Куба, с цел да спечелят публичната подкрепа,
и съответно да експлоатират техния страх и морално възмущение. Това е общоизвестно
и, смея да добавя,
царят на всички модерни религиозни събития,
който провокира морално възмущение на всяко ниво,
както и невротични изблици на чест и патриотизъм,
събитията от 11 септември 2001 доказват извън всякакво съмнение,
че причинността на дадена провокация няма реална връзка с
действията, предприемани от държавата,
стига да е достатъчно шокиращо и да разпалва шовинистични страсти.
Дори ако официалното описание за събитието на американското правителство
беше абсолютно вярно, 100% истина,
действията на правителството и неговите съюзници, последвали това събитие,
нямаха нищо общо със самото събитие.
Абсолютно нищо, ако сте обърнали внимание.
[Ръкопляскане]
То просто отприщи патриотичното отмъщение
и позволи на практика пълната гама мобилизация.
Да се върнем на по-общия въпрос за държавния характер извън САЩ,
събитията от 9/11 направиха път за една нова, по-широка дефиниция на условията
за почти всяка силова структура в света,
защото по същество, световните върхушки и държавната същност
са самостоятелни по дефиниция.
Те не се интересуват от никоя друга страна или население.
Не става дума за морал. Това просто е начинът, по който те са устроени.
От Турция до Русия, Израел, Обединеното кралство и т.н.
ползата от 9/11 бе масивна за държавата, както във връзка
с ограничаването на обществеността, така и по отношение на увеличаването на силата й.
За протокола, няма война с тероризма.
Не може да...
[Ръкопляскане]
Не може да има такова нещо като война с една абстракция.
Няма универсална действаща предпоставка. Няма местоположение,
и по-лошо, няма универсално понятие за успех,
да не споменавам, че всички т.нар. "терористични" дейности са статистически невалидни,
по отношение на реални заплахи за човешкото общество
и здраве, но това е друга тема на разговор.
Милиарди долари похарчени за дела, когато хората умират
от толкова много други неща, за които парите биха влезли в употреба,
но всички знаем какви са истинските намерения:
истинската война се води всъщност с разрешаването на проблеми и човешката хармония.
Истинската война е за равновесието на сила и социална справедливост.
Истинската война е с институцията на икономическо равенство.
За съжаление, социалната стабилност не е търсена черта
на големите държавни предприятия, тъй като не позволява никакво преимущество.
Истинският инструмент на тероризма не е актът на насилие
от страна на невероятно малка отчаяна субкултура,
а едно извинение за държавата
за по-нататъшното затвърдяване на силата й, външна и вътрешна. Няма да навлизам в това.
Като привършвам тази част на презентацията относно манипулацията на обществото
от държавни сили, с цел подсилването на държавното благосъстояние,
за сметка на други държави и тяхното население, често съм питан:
Какво определя социалната кохезия сега и доверието в обществото?
Не са ли патриотизмът и националната гордост положителна сила в известна степен?
Ако се замисли човек, почти всички идеи за общественост
са на практика погазени от определящия принцип на разделение,
присъщ за пазарната конкуренция и приватизация на всичко.
Много малко неща в света вдъхват
все още някакво социално и обществено доверие.
Дори в т.нар. егалитарни държави в света:
Норвегия, Швеция и др. се забелязват
модели на небалансиран растеж и равенство на доходи,
оттам и загуба на общественост. С други думи, става по-зле.
За вътрешни цели може да се каже, че патриотизмът играе някаква роля,
тъй като е единственото останало нещо, но само в рамките на интересите
на изолираното общество.
За съжаление, това племенно състояние лесно може
да се обърне против други сили по същата логика.
Сигурен съм, че е имало голямо другарство и взаимопомощ сред
10-те милиона нацистка армия,
но тази националистическа кохезия също е благоприятствала
за един от най-големите примери на социално унищожение
и разделение в модерния свят.
На едно друго ниво, като последно пояснение,
нашите икономии са от мащаба, и те са международни по природа.
Просто трябва да бъдат. Патриотичният национализъм няма място
в нашата техническа, земна реалност, на нито едно ниво, особено в това отношение.
Държавата, такава каквато е, е много голям ограничител
на техническата ефективност, когато става въпрос за поддържане
на човешкото население чрез производство и подобни.
Уважението към околната среда като цяло също е загубено,
заради издигнатите ограничения.
Вижда се как тези ограничения забавят определени признаци
и отговорности. Не е икономически ефективно.
Не води до действително поемане на отговорността
за собствената ни околна среда, и мисля, че вече започваме да виждаме това
все повече, на много нива.
Същата предпоставка: дори днес идеята "направено в Америка",
(дори видях "направено в Израел" тук)
това вече е често срещана мантра за комерсиална реклама.
Само че това е технически неефективно,
тъй като производството на стоки е в същността си глобално дело на всеки етап,
включително правото на плодоползване на световното знание.
Всеки допринася към това знание, няма изолирано знание,
невъзможно е да се приеме, че само твоята страна може да произвежда нещо.
Това е един организъм от знание, който продължава да еволюира.
В най-истинския смисъл на думата икономиката не може да има граници
и ограничения. Просто е твърде неефективно.
Можеш да работиш по този начин, но всъщност
не работиш в истинския смисъл на земното управление,
което е в основата на икономиката, намалявайки отпадъците.
Патриотичният национализъм е не само опасен, той е технически неефективен.
Истинска социална кохезия може да се поддържа единствено
в глобален човешки мащаб, с нашите лоялности един към друг, към мястото на пребиваване
и към естествените закони на природата, техническа реалност, не поетическа.
В противен случай ще се сблъскваме с конфликти, неефективност и деградиране,
точно каквото ни заобикаля днес.
По думите на Айнщайн "Национализмът е детска болест.
Дребната шарка на човечеството."
[Ръкопляскане]
Част трета: Култура на войната, бизнеса, собствеността и конкуренцията
В предишната част се споменаха някои основни характеристики на държавата.
Сега бих искал да отбележа очевидната,
но изключително пренебрегвана фундаментална предпоставка за нейното съществуване,
която обяснява логиката на всичките й характеристики.
Когато се замислим за основните ценности на държавата
и интересите й към самозащита, в съчетание с общата предразположеност
към териториално и търговско разширение,
оттам и редуващите се империи в историята,
ще открием, че сърцевината на тази институция е кулминация,
родена от определени предположения,
по-точно тези, които определят основата
на модерната икономика днес,
и още по-точно пазарната икономика.
Бих искал първо да посоча, че когато се опитвам да говоря емпирично,
не виждам основание да ползвам такива термини като капитализъм или свободен пазар,
или социализъм, комунизъм, и какъвто и да било друг "изъм",
които само ограничават дебата
в дискусията за социално управление, тъй като те представят една окастрена
база за сравнение, по отношение на нашата икономика и какво изобщо значи икономиката.
Истинската фундаментална предпоставка
на всички онези традиционни институции стига много по-далеч назад във времето,
отколкото който и да е традиционен икономически теоретик би признал.
Откриваме, че еволюцията на икономическата система, която познаваме,
следва сляпо непрекъснатата еволюция на държавата.
Ако искаме да диагностицираме какво дава начало на войната, поробването
и териториалните диспути, и едновременно да предложим възможно решение за световен мир,
трябва да се върнем назад във времето и да проучим
откъде произлизат нашите животоподдържащи,
доминиращи лични и обществени ценности.
Както вече отбелязах, неолитната революция е мощна повратна точка
за начина, по който човешкото общество е устроено.
С внезапното, но скрито, разбиране на научната причинност,
започва бавното развитие на нашето новооткрито умение да контролираме средата си,
и стратегически да произвеждаме повече, отколкото сме имали преди.
Това довежда до появяването на производствена класа,
и накрая активното търгуване като специализация на труда
става нормална, неизменна част от социоикономическия модел.
Тази нова основа на социална организация по някое време прогресира
до използването на символи като заместител на обменната стойност
на произведените стоки, познати като пари,
което всъщност е въвеждане
на нова стока, която сама по себе си е една абстракция.
Тази вродена монетарна стойност,
абстрактна идея за стойност върху хартия
(дори със златния стандарт, все пак е абстракция),
води до идеята за инвестиция.
Трудът става все по-централизиран,
тъй като корпорацията или фабриката е притежание
на инвеститорския клас, който се занимава с парите
и може да купи производителя.
Докато с естествения напредък на науката и технологията
нуждата от човешка работна ръка в производството (механизация) на всякакви нововъведения
на стоки и услуги бавно намалява,
с цел да се поддържа настоящата установена система на заетост,
се наблюдава една трансформация, като първоначалната роля на човека
бива изместена: от тази на производител, който работи директно
за задоволяването на собствените интереси, в средство на слугуване
на интересите на инвеститори и собственици.
Като последица от това, инвестицията е най-доходната форма на социално участие,
но всъщност има нулево значение за животоподдържащите процеси
на самата икономическа предпоставка.
Както ще подчертая след малко, тази собственическа класа
управлява света в момента, така да се каже.
Социологът Торстен Веблен обобщава този въпрос
от един малко по-различен ъгъл, но много точно:
„Стандартните икономически теории приемат правата на собственост
и договорните отношения като аксиоми и основни принципи на анализа,
и техните теории обикновено биват предначертани в такава форма,
че да паснат на условията на занаятчийството и дребната търговия.”
Това, което има предвид, са опростените представи на производителя
във времето преди модерната технология.
„Тези теории изглеждат логични като цяло, когато се прилагат
към икономическата ситуация на онова време,
по вижданията си относно практически всички въпроси, свързани с надници,
капиталовложения, икономичността и ефективността на управлението и производството,
осъществявани по методите на частното предприемачество, които се основават
на тези права на собственост и договорни отношения и се ръководят от преследването на лична изгода.
Прилагането на тези стандартни теории към по-късни ситуации обаче,
които са надраснали условията на занаятчийството,
ги прави безполезни и фалшиви.
„Конкурентната система”, която тези стандартни теории приемат
като необходимо условие за собствената си валидност
и която са създадени да защитават,
в онези ранни условия на дребно предприемачество
и лични споразумения, изглежда разполага както с удовлетворително валидни предпоставки,
така и с удовлетворително целесъобразна схема
на икономически връзки и обмен.” Той продължава
„В условията на занаятчийството и дребната търговия,
довели до стандартизирането на тези права на собственост
в подчертаната форма, която им е придадена в модерното законодателство и практика,
обикновеният човек е имал реалната възможност за свободна инициатива
и самоуправление по свой избор, в преследването на професия и начин на препитание,
дотолкова, доколкото в неговия случай се допускат някакви права на собственост.
Състоянието на нещата, обуславящи реалното поведение
на институцията на собствеността и нейните традиционни древни права,
се променя из основи.
„Конкурентната система” [...] до голяма степен спира да работи
като практическо изражение на естествената свобода, особено по отношение
материалното състояние на обикновения човек, на безпаричното мнозинство от хора.”
След това се залавя да обясни защо. Това е много критична точка
„В популярните представи, а също до известна степен и в действителност,
правото на собственост служи като гаранция за лична свобода
и основа за равенство. И така неговите защитници
все още гледат на него като на институция.
Това състояние на нещата и на популярните представи
значително се е променило оттогава.
Въпреки това, както може да се очаква, популярните представи
изостават от промяната в обстоятелствата.
С преминаването към машинни технологии, [...] фабриката се превръща в единицата за работа
и контрол, и то не като индивидуален изолиран обект,
а като съвкупност от фабрики, работещи заедно
в рамките на една балансирана система (т.е. корпорация),
с общо бизнес управление; и съответно
индивидуалните работници падат до позицията на помощен фактор,
почти до равнището на артикул,
зачисляван към оперативните разходи,
така че към този момент правото на собственост практически
спира да бъде гаранция за лична свобода на обикновения човек
и става, или започва да става, гаранция за зависимост.”
Той написва това през 1917 г.
в опит да се избегне отклонение към
общите недостатъци на паричната пазарна икономика,
поддържайки определен фокус върху войната, държавата
и развитието й от този основен икономически фундамент.
Изключително важно е да се разбере тази позиция на Веблен,
тъй като тя обяснява растежа на абстрактната
икономическа предпоставка за собствеността чрез изместването
на властта от ръцете на общия работник / производствената класа
към бизнес класата от инвеститори и собственици,
което в крайна сметка е пагубно изопачаване
на идеята зад производството, на самата основа на оригиналната теория,
тъй като тези хора фактически с нищо не допринасят
към техническата, творческа и научна основа на индустрията;
и все пак те се оказват в центъра на вниманието.
Изумителното е, че благодарение на властта в ръцете
на тази класа от собственици и инвеститори,
имаме държавна единица, която не само че функционира
като проява на тези ценности за конкуренция и собственост,
но и вади мнозинството от управленския си състав
от същото това заможно, бизнес съсловие.
Изненада, изненада!
Тези ценности също създават и поддържат правна система,
която работи в полза не само на интересите на класата собственици,
но също така и в интерес на нейното разширяване,
което е запазена марка на капиталовите спекулации,
изразявайки се в монополистични, империалистични тенденции,
които определят централната характеристика на държавата.
Както бизнес монополът в търговския свят,
колкото по-голяма е организацията,
толкова повече клони към увеличаване на размера си.
Това е основен бизнес похват.
По въпроса за собственическата класа
и нейното неизбежно преминаване в управляваща класа, Веблен казва
„Отговорните длъжностни лица и техните административни ръководители,
доколкото могат да се нарекат правителство или администрация,
са типично и неизменно принадлежащи към следните облагодетелствани класи:
благородници, джентълмени или бизнесмени,
които се обединяват в името на дадена цел;
смисълът на това е, че обикновеният човек не може
да влезе в тези кръгове и не участва в тези съвети,
които се считат за ръководещи съдбата на нациите.”
Той добавя във връзка със законодателната правна ориентация,
според която тези облагодетелствани класи се определят от тяхната инвестиционно-собственическа стойност
и която държат в ръцете си:
„Може с увереност да се разчита на това, че целият апарат на закона
и всички агенции, принудително прилагащи ред и законност, ще бъдат използвани в подкрепа
на древните права на собственост винаги,
когато бъдат застрашени от забраняване или ограничаване.
Съществува силен и упорит интерес,
свързан с поддържането на парична вяра;
и класите, които проявяват тези материални интереси са по същество
облечени в принудителната сила на закона.”
което означава, че сте двойно минати.
Казано другояче, тези фактори, които позволяват властта на висшата и собственическата класа,
кодифицирани от почти религиозното одобрение
на правата на собственост, търговия и експлоатация,
като практика на социално управление,
биват подсилвани от директния правен контрол на същата избирателна колегия,
която извлича най-голяма полза от икономическата система и цялата й неефективност.
Когато се опре до въвличането на държавата във война,
не се изисква особен талант, за да се разберат многопластовите търговски
и финансови интереси, които стоят зад това, особено днес.
Достатъчно е лошо, че по същността си
най-връхната точка в развитието на държавната институция е от
икономически, самосъхраняващ се и експлоатационен тип,
но когато се вземат предвид и войните
и характеристиките на онези, които печелят, както и на онези, които губят,
съвсем ново ниво на хищничество излиза наяве,
появява се напълно ново ниво на отвращение.
В миналото, заграбването на земя и нейните ресурси
са били общо взето основната облага от държавните войни.
Днес тези икономически облаги се разпростират
и до огромните военни разходи,
които имат сериозно влияние върху БВП и търговията,
до реконструкцията на опустошените от войните райони
от компании на държавата завоевател,
бавното ??? чрез търговски тарифи,
налагане на осакатяващи санкции и натрупване на дълг,
с цел поробване на населението
в полза на международната индустрия,
и много други модерни практики, които универсално
облагодетелстват най-вече един много малък брой хора
и, отново, класата собственици и инвеститори.
По този въпрос може би най-добре се изказва
един от най-награждаваните американски военни офицери на 20 век:
генерал-майор Смедли Д. Бътлър. Той е написал книга след Втората световна война,
наречена "Войната е мошеничество"
Той казва следното за военната индустрия:
„Войната е рекет. Винаги е била. Тя е вероятно най-старият,
безспорно най-печелившият и несъмнено най-порочният.
Единственият, международен по мащаб. Единственият,
при който печалбата се изчислява в долари, а загубата - в човешки животи.
Прекарах 33 години и 4 месеца в активна военна служба
и по-голямата част от това време бях първокласен бияч,
работещ за големия бизнес: за Уолстрийт и за банкерите.
Накратко казано, бях един рекетьор и гангстер за капитализма.
Помогнах да обезопасим Мексико и особено Тампико
за американските петролни интереси през 1914 г.
Помогнах да направим от Хаити и Куба прилично място
за трупането на приходи на националните банкерчета.
Помогнах в изнасилването на половин дузина централноафрикански републики
за доброто на Уолстрийт. Помогнах да разчистим Никарагуа
за международната банкова къща на Братя Браун от 1902 до 1912 г.
Донесох светлина в Доминиканската република за американските захарни интереси през 1916 г.
Помогнах да направим Хондурас подходящ за американските плодови компании през 1903 г.
През 1927 г. в Китай помогнах на Standard Oil
да не бъде обезпокоявана.
Поглеждайки назад, бих могъл да давам съвети на Ал Капоне.
Най-доброто, на което той бе способен, е да рекетира в три области,
а аз действах на три континента."
Невероятно!
[Ръкопляскане]
Бих искал да завърша тази част като изтъкна,
че този анализ е много широкообхватен
заради глобалната публика, към която е насочена тази лекция,
както и уместността му, тъй като е в най-широкомащабни размери.
И докато основната движеща сила на войната е икономическа по характер,
централен стимул може да бъде и директното въздействие на
идеология и морална праведност,
не само във връзка с публичното одобрение, както вече бе отбелязано,
но и като активна съставка на мотивацията на държавно ниво.
Това, обаче, е изключение, не правило.
Дори с привидно религиозното основание
на държавата Израел и предполагаемото божествено право,
върху което се крепят претенциите за собственост над Палестина,
решаващите фактори все пак са
икономически по същество.
Както ще отбележа в следващата част, мирът вероятно няма да дойде
от действията на която и да било държава,
или което и да е управляващо съсловие от собственическата класа, от облагодетелстваната класа.
Ще дойде от хората, от поданиците...
[Ръкопляскане]
които ще действат с цел превишаване силата на държавата,
осъзнавайки, че човешкото ниво на лоялност
е единствената възможна перспектива.
[Ръкопляскане]
Част четвърта: Дефиниция на мир: ново социално споразумение
Както всички знаем, мирът днес не се определя от приятелски спогодби
или от различията в положеното старание за сътрудничество.
Не, мирът днес се определя от конкурентното въоръжаване
и общата предпоставка за ядрен паритет ('взаимно гарантирано унищожение'),
възникнала във връзка със Студената война.
Мирът днес е само една пауза между конфликти
на сцената на глобалната цивилизация.
На практика по всяко време някъде има война.
Ако няма, големите сили са заети да влачат
малките си танкчета в пясъка, да разработват по-напреднали оръжия,
да продават старите на някоя страна-съюзник,
които фактически са заели същата позиция
в името не само на защита, но и на добър бизнес.
Военните структури днес имат на разположение
най-напредналите патентовани технологии
и държат на служба най-добрите учени на планетата,
в това рисковано начинание за дирижирана смърт.
Ако вземем предвид нарастващата употреба на информационни технологии
по целия свят, която спомага за все по-големи висоти
на материалния/техническия напредък и напредъка във въоръжаването,
осъзнаваме, че ни очаква човешко и планетарно унищожение
в неизчислими размери.
По думите на Алберт Айнщайн,
след като научава за избухването на атомната бомба,
„Технологиите ни превишиха човещината ни."
Въпросът е дали ние като общество сме достатъчно зрели
да се справим с невероятните възможности
предоставяни ни от нашия технологичен напредък.
Технология, която може да е от полза за света по толкова много начини,
или нашите разколнически, ксенофобични и родови държавни предпоставки
и икономически егоизъм ще вземат надмощие?
Поне в миналото социалната незрялост, преобладаващата териториалност
и господство са имали ограничения, но днес с нанотехнологичните оръжия,
които рано или късно ще накарат атомната бомба да изглежда като катапулт,
ни е нужно ново ниво на социално осъзнаване и отговорност, и то спешно,
тъй като това вече не е въпрос на национална сигурност.
Това е въпрос на световна сигурност.
Ще перефразирам един от моите герои - Карл Сейгън, американски астроном
и разпален защитник на научната мисъл и нейното прилагане към обществото
„То е почти като да има Бог и да ни дава избор.
Можем да използваме развиващите се технологични способности за подобряване живота на човека
и да създадем изобилие, при което няма да се налага някой да умира от глад или лишения,
или да създадем още средства за унищожение.
Изборът е наш."
Нашата глобална икономическа система се базира на социален дарвинизъм,
който предполага, че ако всеки гледа само собствения си интерес,
често за сметка на другите,
които фактически търсят същото,
магически ще се появи един по-голям порядък, един социален баланс.
Това е фундаменталната метамагическа философия
на хора като бащата на свободния пазар Адам Смит,
и неговата представа за 'невидимата ръка',
само че нещата са се променили.
Достигнали сме до положение, при което нашият личен интерес
отчаяно има нужда да стане социален интерес,
ако очакваме да оцелеем многото изпитания пред нас.
Нашата еволюционна годност става социално наложителна,
а не лична, егоистична.
Нашият личен интерес трябва да стане социален интерес, ако искаме да оцелеем,
защото те са всъщност едно и също нещо,
ако следвате логиката.
Или ще станем едно глобално осъзнато, цялостно общество,
с достойни за уважение основни ценности на фундаментално ниво, или ще изчезнем.
Или се променяме, или загиваме.
Днес САЩ, Израел и други продължения на империята,
подтикват държавите на Иран и Сирия към все по-приближаващ се
конфликт за енергийни източници,
и други действия за търговски, геополитически, геоикономически контрол
над Евразия, както Бжежински посочва преди 15 години.
Неотдавнашното изтегляне на американските части от Ирак освободи някои ресурси
и при условие, че повечето президентски кампании
клонят към постоянство като преизбират титуляра,
изобщо не би ме изненадало, ако видим нов конфликт
преди изборите през 2012.
Иран обаче не е Ирак. Стои в тясно икономическо равновесие с Русия и Китай,
другите две суперсили, с огромен военен капацитет.
Не е изключено да се предвиди, че инвазия в Иран
бързо би причинила глобално дестабилизиране на сили,
в резултат на което ще започне нещо като световна война.
Ако се разгледат военните разноски на големите сили,
ще се види една растяща крива, особено ускоряваща се през последното десетилетие.
Военни търговски споразумения на тези сили, като неотдавнашната продажба
на оръжия за 30 млрд. долара на Саудитска Арабия, разкриват намеренията.
От другата страна Русия продължава да продава оръжия на Сирия,
още една държава на мушката на американската империя.
Руският външен министър Лавров съобщи в средата на януари т.г.
по време на годишната пресконференция,
че Русия ще използва правото си на вето пред Съвета за сигурност на ООН
да блокира всяка резолюция за използването на военна сила срещу Сирия,
добавяйки, че Русия е 'сериозно разтревожена',
че се обмислят военни действия срещу Иран,
и обещавайки, че Москва ще направи всичко възможно, за да го предотврати.
„Последиците ще са изключително сериозни", каза той.
„Ще се започне верижна реакция и не знам докъде ще се стигне."
Също така към края на 2011 г. китайският генерал-майор коментира
„Китай няма да се поколебае да защити Иран, дори при трета световна война"
според NDTV, китайска новинарска телевизия.
Тези реакции са разбираеми, тъй като Иран е ключов енергиен елемент,
дълбоко внедрен в гео-икономическите интереси на силите в региона.
В крайна сметка, кой ще пострада от интересите на тези държави...
тези държавни намеси, от империализма
и дори борбата с него и липсата на помирение
(защото е империализъм отвсякъде, като се замисли човек.
Мотивациите са същите.)? Хората ще пострадат.
Вероятно в трагични мащаби, особено като се има предвид
растящата автоматизация на военните инициативи,
като са необходими по-малко хора при наличието на безпилотни самолети,
които могат да се управляват дистанционно от хиляди километри,
влизащи в бой без директна военна загуба от тяхна страна.
Изобщо не бих навлязъл в темата за директна загуба на емпатия,
което означава, че се задава още студено насилие на хоризонта,
тъй като хората разграничават себе си от акта на убийство,
чрез автоматизираните средства. Мисля, че д-р Джеймс Гилигън го изразява най-добре:
„В миналото, през почти цялата човешка история,
главната заплаха за човешкото оцеляване е природата. Днес това е културата."
Ето защо, освен че е важно директният, традиционен протест да просъществува,
дори в ограничения си вид,
е време хората на света да започнат формирането на нов съюз,
който да протестира не само срещу наркоманската поведенческа болест
на държавното устройство и нейните безкрайни детински, съревнователни военни подбуди,
но също така да достигне до корените на това състояние,
които се крият в паричната пазарна система на икономиката
и нейните метафизични представи за богатство, собственост,
власт, търговия и конкуренция.
По думите на Торстен Веблен от 1917 г.
„В процеса на разсъждениe стана ясно,
че запазването на настоящото парично законодателство и ред,
с цялата си присъща собственост и инвестиции,
не е съвместимо с невойнственото състояние на мир и сигурност.
Текущият заговор за инвестиционен, бизнес и (индустриален) саботаж
би имал значително по-добър шанс за оцеляване в дългосрочен план,
ако се поддържат сегашните условия на военна подготовка
и национална „несигурност”,
или ако търсеният мир бъде оставен в сравнително проблематично състояние,
достатъчно несигурен, че да се поддържа националната враждебност под тревога,
водейки до занемаряването на вътрешните интереси,
особено на тези във връзка с благосъстоянието на обществото.
И така, ако търсещите такъв вечен мир са до някаква степен склонни
да правят отстъпки, с чиято помощ мирът може евентуално да стане траен,
очевидно това трябва да е част от техните усилия от самото начало,
в готовност за
настоящото отслабване (спиране) и вероятното отменяне (преустановяване)
на правата за собственост и на паричната система,
в която тези права се реализират.”
С други думи, мирът не е характеристика
на настоящия модел на икономическа практика. Въпросът тогава става:
Кой икономически модел (ако изобщо има такъв) би
съдържал в себе си състояние на мир по дефиниция?
Тъй като научният метод на аргументиране е достигнал до всекидневния живот,
с бавното разсейване на суеверието по света
(поне по отношение на социалната организация)
се развива ново мощно течение на мисълта.
Това течение на мисълта поставя икономическата основа
върху принципите на природните физични закони,
а не върху изобретателните прищявки на предишни примитивни прояви на човешко поведение
и други лъжливи дуалности и неща, които са наш еволюционен товар.
В това Движението Цайтгайст намира своето призвание.
С промяната на нашата икономическа предпоставка от суеверие към наука
не само ще се надскочи провала на войната
и държавната невроза,
но и свързаната с тях внушителна неефективност. Това ще позволи
и подсили един свят на благосъстояние, различен от всичко, което познаваме.
Зачитане на околната и социалната среда (отчайващо необходимо)
и материално изобилие, което нашата технология може да създаде,
ако й позволим,
нещо, което светът никога не е виждал.
Точно както се наблюдава голямата промяна в социалната парадигма след неолитната революция,
ние сме на ръба на също толкова силна промяна в съзнанието,
с бавното ни навлизане в ерата на след-оскъдност и глобално сътрудничество.
Днес няма технически причини да съществуват хора, които гладуват,
които нямат подслон или дрехи, които нямат образование
и добро обществено здраве, както физическо, така и душевно.
Ако можем да надскочим този тъмен период, в който се намираме понастоящем,
бъдещите цивилизации най-вероятно ужасено ще гледат назад
към невероятното безумие на нашите действия, страхове и арогантност.
Може би ще измислят нов термин, за да опишат епохата, в която живеем.
Бих им предложил 'Епохата на невежеството'
В заключение ще отбележа една последна точка във връзка с
преодоляването на тази военна машина.
Няма да дойде от държавата, нито ще дойде от
класата собственици и инвеститори, които я контролират,
които са устроили обществото да функционира така, както го виждаме.
Световният мир ще дойде от глобалното нарастване на обществената солидарност
на човешко, цивилно ниво, и ще дойде от
масовото отхвърляне на изопачените ценности
и манипулативните тактики, идващи от държавата и нейните комерсиални ценности.
Ще дойде от световно движение, без граници,
расови предразсъдъци или политически и религиозни групи,
базирано по-скоро на неизменния общ език, който споделяме като вид,
който просто казва „Не, няма да я играем тази игра повече."
С разпадането на света около нас, с растящата безработица,
изчерпването на ресурсите, безграничния растеж на дълга
и опасността от крах, всяко от които може да продължи да захранва
мотивацията за международни военни действие, както показва историята,
едва ли има по-добро време в модерната история
да се надигнем и започнем да правим нещо по един много активен начин.
1% от света контролира
повече от 99% от населението, най-общо казано.
Аз лично нямам търпение да видя изражението на лицата им,
когато тези 99% осъзнаят колко много власт имат в действителност.
[Ръкопляскане]
Ще завърша с безсмъртните думи на Карл Сейгън
Остарелите призиви към расов, полов и религиозен шовинизъм,
към пламенна националистична ярост вече спират да вършат работа.
Развива се ново съзнание, което приема Земята като самостоятелен организъм
и осъзнава, че ако този организъм е във война със себе си, е обречен.
Ние сме една планета." Благодаря ви.
[Ръкопляскане]
www.thezeitgeistmovement.com