Tip:
Highlight text to annotate it
X
Тишина споделена с думи
представя
Настоящето е единственото време, което имате
Възможно ли е да умреш съзнателно без да си просветлен?
Съществуването
следва определени закони
и изключения не съществуват.
Ако някой иска да умре съзнателно,
единственият начин
е да бъде просветлен.
Смъртта е една толкова велика хирургия,
че душата ти се отделя
от тялото
и ума,
с които тя е била заплетена
в продължение на седемдесет или осемдесет години.
Дори за една малка операция
имате нужда от упойка,
а това е най-великата операция в съществуването.
Безсъзнанието не е нищо друго освен
начинът на природата да ви даде упойка.
Ако не сте изцяло неидентифицирани с тялото и ума,
не можете да умрете съзнателно,
а една смърт, която не е съзнателна,
е една велика възможност, която е пропусната.
Просветлението е абсолютна необходимост.
Просветление означава само,
че цялото ти същество е съзнателно: не са останали тъмни ъгли вътре в теб.
Умирайки в подобно съзнание,
тялото, умът, мозъкът,
могат да ти бъдат отнети,
защото сега знаеш,
не само на теория,
а като твое истинско преживяване,
че винаги си бил разделен.
Смесването с тялото
е било пречупено
в денят, в който си станал просветлен.
В древните писания
на Будистите
просветлението се нарича
"великата смърт",
не това, че ще умреш,
а това, че смъртта е велика,
защото ще можеш да я видиш, когато се случва,
ще й бъдеш свидетел.
Вече не си прикачен за тялото,
не си вкопчен
и си осъзнал своята безсмъртност.
Можеш да умреш съзнателно само, ако знаеш, че си
безсмъртен,
че принадлежиш на вечността, а не на времето;
че дълбоко в теб
е началото на съществуването
и краят на съществуването,
ако изобщо има някакво начало,
или някакъв край.
Всъщност няма начало и няма край,
винаги си бил тук
и винаги ще бъдеш тук.
Една съзнателна смърт
е едно от чудесата на живота,
защото след нея няма да бъдеш роден отново в някаква форма,
като човек, или като птица, или като дърво...
Ще останеш във вечното съзнание на вселената,
простирайки се в океана.
Затова е наречена "великата смърт."
И няма никакви изключения. Съществуването
следва абсолютно определени закони
и това е закон от най-висш ранг,
защото засяга твоето съзнание, твоя живот, твоята смърт.
Стоя тук, чувствайки спокойствието на вселената,
слушайки сладката песен на птица,
и се чудя.
После се вслушвам отново във Вашата визия за човечеството сега
и се чудя, че може би аз съм вашите ръце и вашите ходила;
че може би трябва да съм там навън.
Чудя се дали тази крехка пъпка вече е достатъчно готова,
че може би се нуждае от малко повече сладка роса и слънце...
Вие казвате:
"Стоя тук, чувствайки спокойствието на вселената,
слушайки сладката песен на птица
и се чудя.
После се вслушвам отново във вашата визия за човечеството сега
и се чудя, че може би аз съм вашите ръце и вашите ходила."
Вие сте,
всеки санясин
представлява моите ръце, моите очи, моята душа.
Аз не ви предавам учението си, аз ви давам себе си.
Но това не означава, че трябва да отидете някъде другаде.
За да трансформираш човешкото съзнание,
трябва само да продължаваш
да се издигаш по-високо и по-високо в собственото си съзнание,
няма нужда да отиваш другаде.
Вие казвате: "Може би трябва да съм там навън."
Няма "там навън",
всичко е "тук."
Не губете и един миг в ненужно безпокойство.
За мен,
ако вие сте спасени, цялото човечество е спасено.
Не е въпрос да излезеш в света
и да се опитваш да издигнеш човешкото съзнание.
Напротив, по-голяма е вероятността,
тъй като тълпата от спящи хора е толкова голяма,
и на теб самия да ти се приспи.
Освен ако не си просветлен,
е опасно да се опитваш
да трансформираш хората.
Точно сега
ти си целият свят.
Само бъди тотален в тази тишина,
бъди прочувствен в този екстаз
и работиш
за цялото човечество,
защото ти си част от него. Ако ти станеш просветлен,
това ще бъде началото на просветлението за човечеството.
Има една прекрасна история
за Мула Настрадин.
Той често
крадял плодове
и сладки
от пазара,
когато имал възможност.
Един продавач на плодове
имал куче
специално за Мула Настрадин.
Кучето било много интелигентно.
Продавачът казал на кучето: "Отивам на обяд,
а ти трябва да се грижиш за дюкяна.
Стой тук и си спомни онзи човек, Мула Настрадин,
ако дойде,
наблюдавай всяко негово действие."
Бедното куче кимнало с глава.
Човекът отишъл да обядва в къщи
и сега бил моментът... Мула Настрадин чакал някъде наблизо. Той чул
какво било казано на кучето,
застанал пред дюкяна, затворил очи и се престорил на заспал.
Като видял, че спи,
сънят е заразителен,
бедното куче също затворило очи
и заспало.
И тогава Мула взел каквото си искал от дюкяна.
Когато продавачът се върнал, видял заспалото куче
и забелязал, че липсвали разни неща.
Той събудил кучето и казал: "Какво ти става?
Казах ти да наблюдаваш всяко негово действие."
През това време, Мула Настрадин занесал всички плодове в къщата си и се върнал да види
какво ставало с кучето
и продавача. Той застанал точно отстрани на дюкяна.
Кучето било много нещастно,
очите му се насълзили.
Мула Настрадин, от състрадание, излязъл и казал на продавача:
"Това е прекалено.
Твоето куче следваше точно инструкциите.
Спането също е действие
и когато аз заспах
клетото куче не можа да издържи на изкушението да заспи.
Не му се ядосвай!
Когато аз заспах, то си помисли:
"Сега той не може да открадне."
Никой никога не е чувал за спящи хора, крадящи плодове на пазара.
В крайна сметка, той е само едно куче; не може
да направи разлика между престорено и истинско заспиване.
Не му се ядосвай!
Следващият път го инструктирай,
кажи му ясно:
"Ако някой спи пред дюкяна,
това е моментът да останеш нащрек,
защото, ако заспиш, този човек ще открадне."
И той казал: "Не се притеснявай, аз ще намеря друг начин да открадна."
Времето още не е узряло, за да излезем в света.
Един ден, самият аз ще ви кажа да излезете в света,
когато видя, че
психологията на тълпата не може да ви засегне,
че осъзнатостта ви ще остане същата,
че тишината ви ще остане същата; че екстазът ви би могъл дори
да се задълбочи.
Прави сте като казвате: "Чудя се дали тази крехка пъпка е вече готова,
достатъчно готова, че може би се нуждае от още малко сладка роса и слънце..."
Нуждае се,
не от "малко слънце", а от много;
не от "малко роса", а от много.
Но вие сте по пътя,
а да бъдеш по пътя е почти
половината от свещения път.
Скоро пъпката ще се превърне
в цвете,
танцуващо на вятър и слънце, и на дъжд.
Тогава, дали излизаш или не, твоят аромат ще достига
света - и този аромат ще привлече
още хора.
От собствен опит знам,
че когато се опитваш директно
да направиш някого по-осъзнат,
той започва да се защитава.
Вместо да стане по-осъзнат, той става по-затворен.
Това е един вид нападение на неговата територия
и наистина е нападение,
защото ти разрушаваш цялото му
минало, начин на живот, неговия начин на мислене;
Разрушаваш целия му разум,
въпреки че го правиш,
за да разкриеш реалността му
на повърхността.
Твоето разрушаване няма за цел разруха,
а е в услуга на най-великото създание в света.
Моят опит показва, че е далеч по-лесно да се прави индиректно.
Например, когато отговарям на Дживан Мери,
други слушат по-освободено,
защото не е техен въпросът
и те не се защитават по никакъв начин.
Когато отговарям на нечий друг въпрос,
възможно е вие да имате по-голяма полза,
отколкото този, който задава въпроса.
Защото този, който задава въпроса
е по някакъв начин напрегнат,
това е неговият въпрос,
той е замесен в него.
Другите са спокойни,
не е техен проблем - въпреки че е проблем на всички.
Дживан Мери е само повода,
тя задава въпроса
от името на всички,
които присъстват тук
и всички мои санясини, които не присъстват тук,
също ще го чуят.
Всички усещат,
че когато има радост, искат да я споделят;
когато възникне осъзнатост, искат да направят другите осъзнати.
Един от най-великите германски философи Имануел Кант
бил много придирчив по отношение точността на времето,
почти обсебен от нея,
било е някакъв
вид слабост.
Веднъж отивал към университета,
тъкмо било валяло, пътят бил кален
и една от обувките му се заклещила в калта.
Но той толкова държал да бъде в класната стая точно на време,
че отишал до там с една обувка на един крак, а другата обувка оставил в калта.
"Когато се връщам, ще си я взема.
Ако се опитам да я взема сега, ще закъснея с няколко минути."
Говорило се, че хората
си сверявали часовниците, когато видели Имануел Кант да отива на сутрешна разходка.
И в дъжд, и в сняг, през който и да е
сезон - неговото време било точно.
Когато пристигнел в университета, всички професори
правили едно нещо и то било да си сверят часовниците
с точното време.
Той е бил
ерген до края на живота си,
зависим от един слуга,
прекалено много зависим.
Кант му давал двойна заплата,
каквато не би могъл да взема никъде другаде.
Но слугата също разбрал, че Кант не може да живее без него.
Кант изгонвал всеки нов кандидат за слуга още на първия ден,
неговите изисквания за време и абсолютна точност
били много трудни за спазване от новите хора.
Старият слуга
никога не казвал:
"Сър, обедно време е."
Той идвал и казвал: "Сър, часът е един"
или ако е време за вечеря: "Сър, часът е девет";
или ако е време за лягане, той идвал и казвал: "Сега е десет часа."
Времето му било съобщавано.
Един ден имал гостенин
и Кант бил толкова съсредоточен в сложната философска дискусия,
че забравил да си погледне часовника. Слугата дошъл
и го прекъснал. Казал: "Сър, часът е десет."
Кант подскочил.
Обувки, шапка, и всичко останало
право в леглото, и се покрил с одеалото.
Гостът не могъл да повярва какво се случило.
Той попитал слугата, който казал: "За него е време да си ляга."
Гостът казал: "Но би могъл поне да ми каже "лека нощ".
Слугата казал: "Той не губи нито секунда.
Видяхте обувките и шапката...
дори не ги е свалил, защото би му отнело време."
Той винаги ставал в три часа сутринта,
и това било най-трудното нещо,
в което всеки прислужник се провалял.
Единствено този негов слуга,
който бил с него почти през целия му живот... От време на време той искал повече пари
и ако не ги получил,
той си тръгвал, знаеки много добре, че на другия ден ще бъде повикан обратно.
Биха се наели нови слуги, тъй като Кант също бил уморен от него,
винаги искал повече пари,
по-голяма заплата,
но нито един прислужник не можел
дори малко да го замени.
Истинският проблем бил в три часа, рано сутринта...
Кант обяснявал на слугите си:
"В три часа, каквото и да става,
трябва да ме изкарате от леглото.
Аз ще се боря с вас,
може да ви бия,
но вие трябва да ме надвиете,
трябва да се преборите с мен,
каквото и да става, защото аз съм заспал и искам да спя в този момент.
Но това е моят нормален живот, трябва да ставам в три часа."
Естествено нито един от новите слуги не можел да бие господаря,
а старият слуга бил наистина добър.
Той го удрял силно,
издърпвал му краката от леглото, а Кант крещял,
обиждал го,
но той не го слушал.
Случвало се и да го зашлеви:
"Събуди се! Три часа е!
Не прави никакви безобразия
и не вдигай шум, защото имаме и съседи,
а те не искат да стават в три часа."
Почти тежка борба трябвало да води с него.
Било всекидневна практика,
в три часа - мач по тежка борба.
Кант се шмугвал под одеалото, а слугата го дърпал навън.
Светът
може и да е привлечен от идеята за пробуждане,
но сънят си има собствено успокоително действие,
спокойствие.
Така че, когато говорите с хората за осъзнаване, те може и да ви слушат;
може дори да помислят, че биха се опитали;
но да останеш несъзнаващ е много утешително.
И когато си заобграден от
милиони спящи хора,
техният сън ще ти въздейства,
освен ако не си достигнал най-високия връх на осъзнатост - откъдето
няма връщане назад.
Мога да видя крехката ви пъпка
и мога да видя вашия огромен копнеж да помогнете на хората,
но това може да се направи
тук и сега, не там и тогава.
Вие ставате все по-отлежали и по-отлежали.
Когато видя, че сте в позиция,
в която безсъзнанието на тълпата
не може да пропълзи във вас,
тогава аз бих искал да излезете в света.
Но вие можете да помагате на хората от тук
и от тук можете да помагате дори повече,
отколкото бихте могли от там,
защото тук не сте сами.
С вас са
стотици от моите хора,
цяла моя градина
на различни нива
на растеж.
Всички те са ви подкрепа; всички те
са едно огромно подхранване за вас.
Тези дървета не се срещат никъде другаде,
защото те са поглъщали тишина, мир, радост, екстаз.
Преди няколко дни кметът на Пуна дойде в стаята ми.
Не можа да се сдържи
и докосна ходилата ми.
И когато излизаше, каза на Нийлам:
"Никога не съм бил в толкова тиха стая,
толкова спокойна, толкова свежа,
тя е наистина един храм.
Завладян съм от атмосферата на тази стая."
Всеки, който идва тук,
ще бъде
завладян.
Тези дървета вече не са обикновени,
те са санясини.
Самият въздух
има различна вибрация,
дори когато си тръгнете,
вашата песен, вашият танц,
вашата радост, ще продължават да вибрират тук.
По този начин се създава храм.
Един храм не се прави от тухли,
не се прави от статуи; храмът се прави с различна вибрация,
вибрацията на тишината, мира, радостта и блаженството.
Помотайте се още малко
в това поле на Буда.
Когато сте узрели, сами ще го разберете.
Тогава няма да има проблем,
или можете да останете тук и да продължите да израствате - вашето израстване,
израстването ще бъде
огромна помощ за израстването на човечеството,
или можете да бъдете някъде другаде.
Но тук - защото тук сте комуна,
сангха,
вие не сте сами,
толкова много хора вливат осъзнатостта си,
превръща се почти в огнен стълб.
Аз никога не излизам от стаята си. Само идвам
сутрин и вечер,
за да съм с вас.
Но оставайки в стаята си,
само стоейки тихо, аз знам,
че правя всичко, което може да се направи за да се спаси човечеството.
Възможно ли е наистина да бъдеш "тук и сега" през цялото време?
По-голямата част от времето изглежда минава в правене на планове, или тревожност за бъдещето.
Дали го знаете или не,
вие не можете да бъдете никъде другаде освен тук и сега.
Където и да сте, ще бъде тук и сега.
Предоставен ви е само един момент във времето,
а вие губите този момент в планове или безпокойство за бъдещето,
а бъдещето никога не идва.
Това, което идва е винаги тук, сега;
то е серия от "сегашни моменти";
един сегашен момент, друг сегашен момент;
но вие винаги живеете в настоящия момент. Бъдещето го няма,
така че как можете да се безпокоите за бъдещето?
Заради този вид безпокоене
и планиране за бъдещето
има една определена пословица
на всички езици на света.
Човек постоянно иска,
планира
и се безбокои за бъдещето,
а Бог постоянно го разочарова.
Няма Бог, който ви разочарова.
В самото ви планиране вие посявате семената на разочарованието.
В самото ви безпокоене за бъдещето, вие губите настоящето,
и бавно, бавно се превръща във ваша втора природа
да се притеснявате за бъдещето.
Така, че когато бъдещето дойде,
ще дойде като настояще,
и понеже имате навика да се притеснявате за бъдещето,
ще загубите и този момент в притеснение.
Ще продължавате да се притеснявате за бъдещето през целия ви живот.
Ще спрете само, когато смъртта дойде
и отнеме всички възможности за бъдеще.
Пропуснали сте целия си живот,
можехте да живеете,
но вие само правехте планове.
Живейте крайно и тотално сега, защото следващият момент ще се роди от този момент,
и ако го сте го изживели тотално и радостно,
можете да бъдете абсолютно сигурни, че следващият момент
ще донесе още благодат, още радост.
Чувал съм: Трима професори по философия имали дискусия на една жп-гара.
Влакът бил
на платформата. Оставали няколко минути преди да тръгне,
но те били толкова погълнати в спора, че влакът потеглил
и тогава се осъзнали, и тръгнали да бягат...
На последния вагон, само двама професори могли да се качат; третият
останал на перона. Влакът заминал
и той се просълзил.
Един служител на перона стоял там. Виждайки сцената, казал:
"Защо плачете?
Поне двама от приятелите ви хванаха влака."
Той казал: "Това е проблемът. Те бяха дошли да ме изпратят."
Сигурно и те са плачели във влака.
Природата също понякога си прави шеги с хората.
Престанете с този навик да планирате.
Престанете да се притеснявате за бъдещето.
Ако утре дойде,
вие ще сте там;
и ако знаете как да живеете,
ако знаете как да живеете щастливо и танцувайки,
вашето утре също ще бъде изпълнено с танц и радост.
Само нещастният човек
планира за бъдещето,
защото неговото настояще е толкова нещастно,
че иска да го предотврати, не иска да го види.
Той мисли за утрешните дни:
по-добри дни ще дойдат.
Той е напълно безсилен да превърне този момент в един хубав момент.
Един продължителен навик
на пренасяне на всичко в бъдещето,
отлагане, живот в името на бъдещето,
ще отнеме целия живот от ръцете ви.
Няма друг начин.
Питате: "Възможно ли е наистина
да бъдеш тук и сега през цялото време?"
Това е единствената възможност.
Не можеш да бъдеш никъде другаде.
Опитай се,
опитай се да бъдеш в утрешния ден.
Никой не е успял до сега,
не можеш да бъдеш
в следващата минута.
Мислите ли, че можете да скочите
и да се пренесете в бъдещето,
да изскочите от днешния ден и да се пренесете в утрешния?
Дори когато планирате за утре, това също се случва тук и сега;
дори когато се притеснявате за бъдещето, това също се случва тук и сега.
Не можете да бъдете никъде другаде; каквото и да правите
природата позволява само
това пространство
от тук и сега.
Аз мога да ви кажа,
че аз живея тук и сега.
Аз също съм опитвал
някак си да достигна
в бъдещето,
но няма начин.
Не можете да се върнете назад
в миналото, не можете да отидете напред в бъдещето.
Във вашите ръце е винаги настоящето,
всъщност настоящето е единственото време, което имате.
И "сега"
е толкова съдържателна дума,
защото това е целият ви живот:
едно "сега" разположено във времето
от вашето раждане до вашата смърт.
Но винаги е сега...
и тук е единственото място.
Не можете да бъдете
никъде другаде освен тук;
където и да отидете, онова място също ще стане тук.
Бъдете наясно с това,
в противен случай животът ще продължава да изтича през ръцете ви като вода.
Скоро ще се окажете с празни ръце
а да срещнеш смъртта с празни ръце,
си е пълен провал.
Срещнете смъртта си,
изпълнени с радост,
спокойствие и мир.
Срещнете смъртта с ръце,
пълни с екстаз.
В този екстаз самата смърт умира.
Ти никога не умираш...
твоето тук-сега продължава
винаги и завинаги.
Седейки в дискурс, със затворени очи,
аз се виждам съвсем сам с вашия глас и песента на птиците,
докосвайки пространството, където всичко е едно.
Това е преживяване на тишина,
чистота и безкраен мир.
Дори сънят, войната и разрушението
се проявяват като божествени изражения на живота.
Връщайки се в света на формите, виждам субекти, конфликти, двойствености навсякъде.
Съществуването е под въпрос
и аз се страхувам, че тази планета може да бъде разрушена и цялата й красота да изчезне.
Дълбоко в себе си чувствам, че аз съм двата свята и двата са един.
Осъзнаването ли е лодката, преминаваща към другия бряг
и любовта ли е мостът, по който се връщаме,
свързвайки двата бряга на реката на живота?
Това, което казвате
е абсолютна истина:
"Осъзнаването е лодка,
преминаваща към другия бряг
и любовта е мостът, по който се връщаме,
свързвайки двата бряга на реката на живота."
Това е много забележително изказване.
Вашите така наречени светци
са преминали само половината от пътя.
Те може и да са получили определена яснота,
определена осъзнатост,
но те не са способни
да се върнат обратно
на стария бряг
с едно море от любов.
Един светец,
който няма любов,
е само на половина израстнал.
Един любящ,
който не знае нищо за осъзнатостта,
също живее
вяло и апатично.
Вашите светци подтискат любовта си,
вашите любящи подтискат осъзнаването си.
Искам от вас да бъдете
и двете заедно - осъзнатост и любов.
Само тогава кръгът на живота е затворен.
Зорба е любов, Буда е осъзнатост.
И когато сте
Зорба Буда,
вие сте достигнали
най-голямата възможна висота,
която съществува.
Но за съжаление,
човекът е живял векове наред разделен.
Зорбите смятат, че са против будите, а будите смятат, че са против зорбите.
И заради тази идея на противоречие
Зорба потиска неговия Буда:
той е прекрасен в любовта си, в песента си, в танца си,
но неговата осъзнатост е нулева.
Буда е потиснал неговия Зорба,
неговата осъзнатост е много ясна,
но много пресъхнала.
Няма никаква сочност в нея,
тя е като пустиня,
където не цъфтят рози,
където зеленина не може да се види.
Един Буда без един Зорба е само една пустиня.
Аз съм порицан от двете страни.
Комунистите
и социалистите, и други разни видове материалисти,
ме порицават, защото говоря за духовно израстване,
осъзнатост, просветление.
Според тях
човекът е само тялото
и трябва да живее като едно тяло.
Порицан съм и от другата страна,
Будистите,
защото въвеждам материализъм
в тяхната духовност; Замърсявам неопетнената им духовност.
Посланикът на Шри Ланка в Америка
ми написа писмо:
"Наричате вашите
ресторанти
дискотеки
Зорба Буда.
Това ще нарани чувствата
на Будистите по целия свят,
затова бих искал да размислите
и да промените това име.
Зорба не трябва да се свързва с Буда."
Аз му написах едно писмо:
"Въпросът не е само в това,
че ресторантите ми се наричат Зорба Буда.
Аз създавам живеещи човешки същества,
които са Зорба Буди.
Усилията на целия ми живот са посветени на това
да свържа Зорба и Буда ръка за ръка,
танцувайки в дискотека."
И двамата са лишени:
Зорба живее неосъзнат живот,
Буда живее живот без любов.
Двамата заедно
ще създадат един цял човек
и целият човек ще бъде единственият свят човек.
Моля Ви, говорете ни за прохладата на любовта!
Прекалено много сте привикнали към хот-дога!
Страстта е гореща,
но страстта не е любов.
Страстта е усилие да използваш другия
за своите собствени биологични и сексуални нужди.
А човекът,
който е изоставил страстта
става студен - ледено студен,
почти мъртъв.
Любовта е
точно по средата на тези две крайности:
хот-доци и студени светци.
Във вашия ресторант трябва да предлагате хот-доци и студени светци,
те са двете крайности.
Точно по средата
е прохладата на любовта.
Любовта не е студена
и не е гореща;
тя е прохладен бриз, свеж бриз,
ранно-сутришен бриз.
Когато дойде при теб, почти се чувстваш
отново млад,
отново свеж,
като че ли изведнъж
си взел душ.
Страстта използва другия, затова страстта е неспираща борба,
защото така наречените страстни любовници
взаимно се възползват един от друг.
Любовта не използва другия,
тя дава
сърцето си
на другия.
Не е желание да вземе нещо,
а е копнеж да сподели нещо.
Човек е изпълнен със спокойствие и тишина, и радост;
и иска да ги сподели с онези,
с които е близък.
Може да са приятели, може да са съпрузи, съпруги, деца, баща, майка - които и да са.
Любовта съдържа
една необятна прохлада в себе си.
Но много малко хора са достигнали прохладата на любовта.
Или са горещи и страстни,
или, когато се уморят и им доскучае от тази горещина,
те се обръщат към другата крайност - стават ледено студени светци, замръзват.
Умът има склонност да се движи като махало,
от една крайност към друга.
По този начин се движи часовникът,
чрез махалото, клатещо се от единия край до другия.
Ако махалото спре по средата,
ще бъде прохладата на любовта;
и ако махалото спре по средата, часовникът също ще спре.
Мога да го кажа по друг начин:
в моментите на прохладна любов
се чувствате сякаш времето е спряло,
няма движение,
всичко е спряло.
Толкова е тихо, че няма дори вълничка в езерото на съзнанието ви.
Моят копнеж е
да изпълня целия този свят с прохладна любов
и чрез нея може да се роди
един нов човек, едно ново човечество,
което е спешно необходимо.
И се надявам, че човекът е достатъчно интелигентен,
за да не избере смъртта,
а ще избере различен начин на живот,
без конфликт, без войни,
изпълнен с мир, който превъзхожда всеки ум.
Надявам се човекът няма
да се окаже толкова бавно развиващ се,
че да се самоунищожи.
Най-великото нещо, което може да се случи, за да се спаси човечеството, това е прохладата на любовта,
приятелското отношение.
Страстта те изгаря до смърт,
и по същия начин, замръзналият светец е вече мъртъв.
Любовта те поддържа жив
и прохладата те поддържа млад и свеж.
Човекът може да има
толкова прекрасна планета
и толкова прекрасно човечество.
Само е нужно малко разбиране
и аз мисля, че това разбиране се появява, бавно,
но постоянно.
Ако вие ме разбирате,
значи всички останали в света биха могли също да ме разберат.
Може би ще им отнеме малко повече време,
но никога преди
не е имало време,
когато необходимостта от разбиране е била толкова голяма,
защото разбирането сега е равносилно на живота.
Не е малък проблем.
Защитен от авторското право© Международна Фондация ОШО
www.OSHO.com/copyright
ОШО е регистрирана търговска марка на Международна Фондация ОШО