Tip:
Highlight text to annotate it
X
(Хорът на Сретенския манастир пее псалм 33/34): Ще благославям Господа във всяко време;
хвалата за Него винаги е в устата ми... Здравейте!
Аз съм сестра Васа и смятам да пия кафе тук, във Виена,
Австрия. През тази седмица започва Великият пост
и във византийската традиция имаме обичай
да поискаме прошка един от друг през тази последна неделя преди Великия пост.
Така че, от името на целия ни екип
тук, в "Кафе със сестра Васа" и от мое име,
бих искала да помоля за прошка всички наши безбройни
зрители по целия свят, - дори и в най-
отдалечените части, като Уганда и Канада.
Простете ни за всичко, което може да се сме направили
или казали и което Ви е обидило или разочаровало.
И наистина, аз съм много благодарна, че въпреки недостатъците
на това шоу, Вие ни подкрепяте и оставате с мен.
(Песен: Остани с мен...)
Последната неделя преди Великия пост,
известна като "Неделя на прошката" във византийската традиция,
има две теми: 1. Прошка, - защото ние искаме прошка
един от друг, както вече споменах, - така че да започнем Великия пост
примирени един с друг, и 2. Изгонването на Адам и Ева
от рая, история, която четем в първа книга
на Стария Завет, наречена "Битие". Виждате ли,
по време на Великия пост ние всички, по някакъв начин, участваме
в нещо като доброволно "изгонване", излизане обратно в реалността на Стария Завет,
в който очакваме и копнеем за идването на Месията,
и за изкуплението, което Той носи чрез Неговия Кръст и
Възкресение.
Така че по време на Великия пост, подготвяйки се за Великата седмица (Страстна седмица)
и за Пасха, честването на Христовите страдания и Неговото Възкресение,
ние се поставяме в тази старозаветна реалност
на копнеж и очакване на изкупление чрез Възкресението. Днес
ще поговорим върху темата за изгонването от рая,
и как тази история, която мнозина смятат за детска приказка,
всъщност е от значение за всички човешки същества.
В действителност, дори и да не вярвате в Библията,
и просто да гледате шоу като това, защото, както виждате, в това
шоу се печелят награди, тази история все пак
е много полезна и поучителна. (Музика: Арво Пярт: "Плачът на Адам")
Според първите три глави от Битие,
Бог създал Адам и Ева след създаването на всичко останало.
Бог поставил Адам и Ева на едно приятно място,
наречено Райска градина, известно също като "рай".
Тук те живели в тясно общение с Бога и в хармония
с цялото творение, включително и един с друг. За храна
Бог дал на Адам и Ева всички растения и овощни дървета, с
изключение на едно дърво (Бит. 2:17): "От всяко
дърво в градината ще ядеш", казал Бог,
"а от дървото за познаване добро и зло,
да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него,
бездруго ще умреш." Така Бог ограничил
Адам и Ева по определен начин. Той поставил граница.
Сега, честно казано, първото нещо, което би ми дошло на ум,
ако бях Адам и Ева, - а всички от нас са Адам и Ева
в известен смисъл, - първото нещо, което ще ми дойде на ум би било:
Защо? Имам предвид, "познаване" звучи като нещо добро,
а и това дърво изглежда толкова добре, колкото и останалите...
И, ако това дърво наистина води до смърт,
защо Бог би го поставил в тази прекрасна градина и преди всичко го
е създал? Забележете, че децата задават подобни въпроси, когато родителите
определят граници. Родителят казва неща като: "Сега трябва да си лягате!"
Или: "Не, няма да излизаме навън точно сега." Детето пита:
"Защо?" Но да се върнем към нашата история.
Както всички знаете, Адам и Ева яли от плода на дървото на познанието,
след като змията им казала, че те всъщност няма да умрат
и били прогонени от рая заради тяхното неподчинение.
Защото, виждате ли, Адам и Ева, в крайна сметка не се доверили на Бог,
защо Той създал тази граница. Той не им я обяснил,
но просто им казал какви ще бъдат последиците от неподчинението:
смърт. Във всеки случай, когато змията им казала своето
обяснение на Божията мотивация в случая, те повярвали на змията.
Текстовете от Триода в Неделя на прошката се отнасят до голяма степен
относно плача на Адам, или относно неговата мъка,
поради факта, че той загубил рая. Така че, нека да
поговорим повече за това чувство на загуба, което ние всъщност сме призовани
да подновим в себе си и да се идентифицираме с него, започвайки поста. (Мисъл на деня)
(Музика: Арво Пярт: "Плачът на Адам")
Има едно основно чувство на тъга или на загуба, което повечето от нас,
като човешки същества изпитваме от време на време. Някои го определят
като "самота" или като "дупка в сърцето", или в екстремен вид -
като депресия. Ние често се стремим да се отървем от това чувство.
В днешно време ние държим нашите мобилни телефони в близост до нас, например,
да не би да бъдем оставени сами и за минута с нашата тъга.
Някои от нас се отдават на компютърни игри в продължение на часове...
Това чувство също е вдъхновявало и продължава да вдъхновява
красива и тъжна поезия и музика.
(Музика: Джеф Бъкли: "Алелуя")
Библията ни казва,
че нашето чувство на загуба или тъга е поради изгубването на рая,
което означава две неща: 1. Общението с Бога; и
2. Хармонията с цялото творение, включително и
един с друг. И сме го загубили, защото не сме приели
границата, определена от Бога. Времето на Великия пост ни призовава,
на първо място да разпознаем нашето чувство на загуба на общението с Бога и хармония с цялото
творение
и след това да приемем нови граници, за да
възвърнем отново нашия фокус върху придобиването на това
изгубено общение и хармония. Христос ни казва, че ние получаваме възможност да влезем
в рая чрез вяра в Неговото Царство. Когато вярващият разбойник
на кръста моли Иисус да си "спомни" за него в Неговото Царство (Лк 23:42),
- и забележете, че разбойникът е разпознал в Христос
Царя, въпреки очевидните страдания и унижение на Кръста, -
Христос му отговаря (Лк 23:43): "Истина ти казвам:
днес ще бъдеш с Мене в рая." Това Христово
"царство", вярата в чието отворила вратите на рая за вярващия
разбойник, е това, което сме призовани да приемем
всекидневно, защото, както Евангелието (Лука 17:21) също ни казва,
"Eто, царството Божие вътре във вас е."
A по време на Великия пост ние отново се съсредоточaваме върху това да приемем това Царство
като приемаме нови граници във всеки аспект
от нашето ежедневие: ние променяме нашите ежедневни навици
за да усилим нашия молитвен живот, ние внимаваме допълнително върху нашето поведение и
милосърдие към другите;
и също ние променяме хранителните си навици, за да включим цялото си същество,
тялото и душата си, в тази промяна на фокуса.
Така че, Великият пост се отнася за приемането на нови граници;
като вид упражнение в границите, а също така -
и пълен "диетичен" режим, който насърчава едновременно нашето духовно
и физическото здраве. В днешно време много от нас спазват диети,
защото имаме проблеми, особено след определена възраст, -
с определянето на подходящи граници относно храната.
Но създаването и признаването на границите
е важно не само в отношението ни към храната,
но и във всички наши взаимоотношения: с Бога, един с друг,
с нашата работа, нашите компютри, и т.н.. Ние често не разбираме
границите, които имаме в живота си:
нашите собствени граници, граници на другите хора и Божиите граници.
Въпреки това, в крайна сметка, когато ние изгубваме от поглед
правилните граници, ние изгубваме от поглед това, което сме,
и това, в което вярваме. Можем да позволим
на другите да преминат нашите собствените граници,
или ние може да престъпим тези на другите хора, или тези на Бога.
И това е много вредно за нашето чувство за идентичност.
Великият пост ни предлага нови граници,
които ние доброволно приемаме за определен период от време.
Ние извършваме нещо като "преместване на гредите" (= преместваме нашите граници за наша собствена полза)
- както казваме в на американски английски, - за известно време,
за да се съсредоточим върху това, което сме, и върху това, към което се стремим,
като Църква, ежедневно възпитавайки нашата надежда и вяра
в царството Христово, докато се подготвяме
да посрещнем празника на Неговото Възкресение на
Великден.
(Музика: Стихира на Пасха: "Да възкръсне Бог и да се разпръснат Неговите врагове!")
Извинете!
Това е всичко за днес, дами и господа! Честит Велик пост,
Кали саракости! Благодаря.